Recent Posts

Archives

Topics


« Психологията и църквата (Част 2) | Main | Психологията и църквата (Част 4) »

Психологията и църквата (Част 3)

By Ивайло Петров | декември 15, 2008

ПСИХОЛОГИЯ И ЦЪРКВА (част 3)
Може ли психотерапията да бъде обединена с християнството?

Боб и Гретхен Пасантино

Резюме:
Изследване на основите на психотерапията поражда притеснения относно това дали християнството може да бъде съвместимо с една система, основана на натуралистичен, естественоисторически, атеистичен, светски хуманизъм. Въпреки че повечето психотерапевтични техники произхождат от някой от трите главни клонове в психотерапията, голямата част от психотерапевтите са еклектични (разностилни) и използват всичко, което действа – независимо от съвместимостта на техниките с тяхната основна психотерапевтична философия. Това позволява на християните да отхвърлят техники, които са несъвместими с християнския мироглед и съответно да използват техники, които отговарят на християнския мироглед, но това не допринася за единна, съгласувана философия за терапия. Изследванията показват, че в най-добрия случай психотерапията е „умерено” полезна и че повечето хора се подобряват и се справят без каквато и да е професионална помощ и консултиране. За да бъде християнската „терапия” (консултиране) наистина полезна и основана на Библията, трябва да произхожда от здравата библейска основа на християнския мироглед и всяка техника да бъде част от единна библейска парадигма.

Ситуацията с видовете терапии наподобява на тясна уличка по време на карнавал, по която претруфени павилиончета се простират докъдето поглед стига под ярките светлини. Невро-лингвистично програмиране, танцова терапия, връщане (регрес) към отминалия живот, хипнотично засилени програми при разстройства в храненето, терапия на Карен Хорни, терапия с няколко терапевти (multiple impact therapy), терапии при разстройства на личността (например при множествена личност) и още и още терапии - всички те се борят за нашето внимание, докато ние се лутаме из националната професионална психотерапевтична асоциация. Бяхме се отдали на нашата склонност към доклади от академични проучвания и научни философствания, но също така стигнахме и до интересни, а в някои случаи даже изненадващи заключения.
Първо, почти всеки, с когото разговаряхме, беше невероятно загрижен за хората с проблеми и имаше горещо желание да посвети живота си на това да помага на другите. Второ, имаше повече терапии, теории и техники, отколкото терапевти. Трето, практикуващите терапевти бяха достигнали до своята „наука” по много различен начин в сравнение с други учени и изследователи, като основаваха много от своите убеждения по-скоро на субективен опит, отколкото на точни изследвания или критично оценяване. Четвърто, докато по-голямата част от терапиите и терапевтите стигаха до всевъзможни крайности, някои терапии и терапевти отразяваха добре обосновани, внимателно изследвани, изчерпателни теории за динамиката на личността. Пето (най-изненадващото за нас), открихме, че дори по-голяма част от християнските терапевти и терапии се облягат повече върху различни практики и теории, различни от общоприетите схвашания. И шесто, научихме от първа ръка, че всеки, който гръмко безрезервно благославя или осъжда психотерапията, не е успял да разбере нейната сложност и разнообразие.
Ако не можем адекватно да определим условията или да разберем историята и основите на психотерапията, ако не можем да оценим нейните теории и предположения, то изопачаването й е почти сигурно. Настоящата статия не може да обхване напълно този предмет, но ще хвърли светлина върху някои от основните тенденции на съвременната психология, ще подчертае някои основателни опасения, които би следвало да имат християните по отношение на психотерапията и ще разгледа някои опити на християнски терапевти за обвързване на съвременната психотерапия с библейското схващане по въпроса.
Много светски психолози също силно критикуват различни аспекти на съвременната психология 1, но тъй като настоящата поредица е тясно насочена върху психологията и църквата, ще се ограничим с цитати на християнски автори. 2

ПСИХОЛОГИЯ И ПСИХОТЕРАПИЯ

Тъй като психотерапията е значително по-видима и докосва директно много повече хора, отколкото правят това други аспекти на психологията (като например образователните изследвания и експерименти), за мнозина „психология” е равносилно на „психотерапия”. Думата „психология” произлиза от два гръцки термина, които означават „изучаване на личности”. Някои изследователи поддържат мнението, че тъй като гръцкият корен, от който идва „псих” означава „дух” или „душа”, то психологията е религиозна по своята същност и включва изучаването на духа или душата. Но трябва да осъзнаем едно много важно нещо: поради присъщото на езика свойство да се променя, не е задължително произходът на думите или етимологията да посочва какво означава конкретната дума в нейната съвременна употреба. Днес тези, които използват термина „психология”, не правят каквито и да било религиозни изявления за човешкия дух или душа, а имат предвид неосезаеми и нематериални аспекти на личността, независимо дали си представят тези аспекти като второстепенен продукт на мозъка или като истински нематериални „духовни” състояния.
Християните наричат този аспект „душа” или „дух” и без съмнение Библията потвърждава реалността на нематериалната човешка природа като „душа” или „дух”. Дори от библейска гледна точка изключително важно предназначение на този нематериален аспект включва мислене, мотиви, общуване, преживяване на емоции, памет и социално взаимодействие – всичко това може да бъде изследвано в някаква степен, без да бъде пречупено през призмата на взаимоотношенията на някого с Бог.
Известен християнски учебник дава определение на психологията като „научно изследване на поведението и мисленето на организмите… изследване на това как живи същества взаимодействат със своята окръжаваща среда и едни с други и как те се справят (успешно или неуспешно) с тази среда.” 3 Като даваме тази широка дефиниция и приемаме факта, че за много хора използват терминът „психология” е взаимнозаменяем с термина „психотерапия”, фокусът в тази статия ще бъде по-скоро психотерапията, отколкото изследването на широкия спектър на общата психология. 4
Психотерапията е насочена към използването на психологията като помощ на хората „да се справят” с техните проблеми. В книгата „Модерни психотерапии: Подробно християнско оценяване”, авторите Стантън Джоунс и Ричард Бътман дават добра дефиниция в по-широк план: „Общите техники, които изглежда използват всички психотерапевти (макар и с различна честота) включват (1) предлагане на увереност и подкрепа, (2) понижаване чувствителността на клиента към дистрес, (3) насърчаване уменията за приспособяване при цялостното функциониране и (4) предлагане на разбиране и вникване.” 5
Някои наблюдатели правят разлика между „психотерапия” и „консултиране” 6. Подобни различия стават все по-неясни с годините, не са признати от повечето хора, които търсят психотерапия и не обслужват целите на настоящото изследване. Тук ние ще разглеждаме проблема от гледна точка на широко поддържаното схващане, че психотерапията и консултирането са равнозначни, освен ако не са разграничени едно от друго при специални обстоятелства. 7

ИСТОРИЯ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА

Може би ще бъде полезно да разгледаме историята на психотерапията 8 като направим аналогия с кукли-матрьошки. Точно както голяма дървена руска народна кукла може да бъде отворена, за да се появи друга по-малка, която пък се отваря, за да изскочи отвътре още една по-малка кукла и т.н., по същия начин може да бъде представена и историята на психотерапията. Тогава най-голямата кукла ще представя пост-реформаторската философия за науките, следващата по-малка кукла ще представя психологията, а най-малката кукла – психотерапията.
Тази статия просто споменава по-големите „кукли”, но фокусът пада върху най-малката. 9 След Реформацията, по време на възхода на светското „просвещение” били развити светските виждания, които не включвали каквито и да било теистични идеи или идеи от християнската теология.
В периода след Реформацията атеистичните светски виждания изоставили теистичните като някогашна основа на порядък в природата, а възприели, че биха могли да използват инструментите на разума, за да бъде разбрано това, което се изследва емпирично (т.е. чрез сетивата, чрез физическо наблюдение или чрез опита). За първи път науката се отделила от философията и станала научна система, контролираща сама себе си. Като цяло науката не подкрепя схващания, които се основават на вярвания в необятния, неизмеримия, личен, милосърден Бог-Творец. Вместо това тя поддържа натурализма (т.е. там няма свръхестествена сфера), когато става въпрос за реалния свят; емпиризма, когато се отнася до методи за откриване на истината; материализма по отношение на човешката природа (т.е. човешките същества по своята същност са материални същества с умствен аспект като част от мозъка или като продукт на мозъка); и поддържа светския хуманизъм, когато се касае до човешки личностни, междуличностни и социални аспекти (т.е. личната и социалната етика или ценности са субективни и произлизат от човека, а не са абсолютни и дадени от Бога).
Както вече описахме в част І, към края на ХІХ в. психологията променя своята ориентация от философия към наука. Това става с откриването на център или лаборатория по експериментална психология в Лайпциг, Германия от Вилхелм Вунд и дава на психологията статут на независима научна, академична дисциплина през 1879 г. Докато психологията развива своята научна основа, някои от нейните предположения и принципи започват да се използват в терапевтични условия, най-вече от „бащата” на съвременната психотерапия, Зигмунд Фройд.
Съвременните психотерапии, които се развиват впоследствие, произлизат или от големите теории на психоанализата на Фройд, или възникват като тяхна противоположност. Една от най-важните особености на системата на Фройд, отразена почти при всички следващи психотерапии, е обединяването на „науката” психология с предположенията и допусканията на терапевта, с натрупания „здрав разум” от взаимодействието терапевт-клиент и с прагматизма на субективно успешната терапия с клиента. Този често противоречив процес на обединяване отличава в най-голяма степен психотерапията от емпиричния фокус на съвременната наука, въпреки че, както стана дума в част ІІ, строгият емпиризъм е неадекватен като цялостна философия на науката.
Преди да започнем да изследваме основите на съвременните психотерапии би трябвало да споменем два нерешени проблема, пред които се изправят привържениците на психотерапията. Първият проблем включва измерването на успеха. Въпреки приемането на психотерапията като научна дисциплина, извършването на психологични изследвания вече повече от век, шумното й представяне като „лекарство-чудо” и общественото доверие в нейните възможности за лечение, по-голямата част от изчерпателната информация, която е налична по отношение на ефективността на й показва, че нейният успех е много по-незначителен, отколкото предполагат повечето хора.
Най-често цитираното изследване по отношение на неефективността на психотерапията е публикувано през 1952 г. от Х. Ю. Айзенк. Той използвал досиета от застрахователна компания като основа за изследване, в резултат от което стигнал до заключението, че почти три четвърти от хората, получили диагнозата „психоневротичен”, са имали подобрение в състоянието си след две години, независимо дали са получили професионална психологическа подкрепа или не. Този извод категорично противоречал на общоприетото схващане, тъй като „по онова време повечето добре познати психологични клиники съобщавали за 60-70 % на успеваемост.” 10 Това изследване все още се цитира от много критици на психотерапията, независимо от множеството изследвания оттогава-насам, които са стигнали до различен извод, и въпреки няколкото сериозни слабости, открити в изследването на Айзенк.
Това, което е най-поразяващо в по-нататъшното изследване на ефективността на психотерапията е, че то почти винаги показва, че психотерапията в най-добрия случай е умерено полезна. Освен това нито едно от изследванията не представя еднозначно, общоприето определение на това какво означава „полезна” и какво представлява „прогрес” – степента на промяна от началото до края на терапията. Ценностите и мненията на терапевтите, клиентите и изследователите оказват влияние върху тази оценка.
Например един християнин може да поощрява своя изпълнен със страхове приятел да „вярва в Бога”, докато светският терапевт може да го разубеждава от това да зависи от някаква си „митологична фигура на бог-отец”, за да преодолее страха си и за да затвърди собствената си самостоятелност. Кой случай представя „полезна промяна за по-добро”?
В допълнение, изследването не е основано на експериментални групи, изолирани от всички други възможни въздействия (духовенство, роднини, приятели, книги и пр.). Това не трябва да ни учудва, тъй като голяма част от психотерапията, особено християнската психотерапия, също включва в себе си здрав разум, опит, избистряне, приятелство, разбиране и подкрепа – всички тези фактори присъстват в различна степен почти при всички междуличностни отношения.
И така няма доказателство, че психотерапията е решението на проблемите на всеки един човек и няма как да се каже еднозначно колко от „полезните” психотерапевтични техники са просто инстументи за обикновени здравословни взаимоотношения и колко от тях - уникални за психотерапията. Психологът и критик д-р Пол Витц обобщава: „Психологията обеща прекалено много и направи по-малко от обещаното. Всеки си мисли, че ако учи психология или ако ходи на терапевт, ще бъде щастлив завинаги – но това никога не се случва.” 11
Вторият нерешен проблем е, че изследванията не са могли да подкрепят предимствата на една терапевтична школа пред друга. С други думи, почти всеки недеструктивен вид терапия ще постигне същите статистически резултати, а именно умерен успех. Някои изследвания отчитат ограничен успех на определени видове терапия при определен проблем в сравнение с други. 12 Един от проблемите при този вид проучвания е, че много терапевти са „еклектици” – това означава, че използват техники и поддържат схващания от различни психотерапевтични източници и лечението, което прилагат се променя не само от един клиент към друг, но често даже и при един и същ клиент с течение на времето. Прагматизмът („Прави това, което действа!”) изглежда е стандартът за определяне на техниката или подхода за всеки клиент по всяко време.
Един християнин, който се опитва да използва психологията в рамка от библейски принципи за лично консултиране се изправя пред уникални предизвикателства и безброй уловки: той (или тя) трябва да разпознава какво допълва, пояснява, прилага и добавя познание към библейските принципи и какво им противоречи. Напълно недостатъчно е да се приема (което всъщност правят терапевти-християни), че доброто психологическо образование и опитът на новорождението е всичко, което е необходимо, за да се създаде звучаща християнски терапевтична практика. Такъв християнин трябва да бъде много добре подготвен по теология, тълкуване на Библията и принципите на християнското служене и чак след това – по психология. Освен това той трябва да се справя много добре с методите на критичното мислене и да има завършени, изчерпателни християнски възгледи, с чиято помощ да може да преценява всичко, което научава и преживява, включително онова, което научава и преживява в психологията. Джоунс и Бътман изтъкват, че „това, от което се нуждаем по отношение на моделите за оценяване на консултирането и психотерапията, е ясно мислене за нашите предположения, нашите възгледи за човешката природа и нашите морални стандарти от една страна и начини, по които да приложим всички тези неща в реалните ситуации - от друга. Трябва да внимаваме да не бъдем прекалено догматични и ригидни, като същевременно доброто оценяване по своята същност е брутално честно по отношение реалното състоянието на човека и всички негови трагични усложнения. Ние имаме нужда от насоки за това как да мислим ясно, критично и смело.” 13

ОСНОВИ НА СЪВРЕМЕННИТЕ ПСИХОТЕРАПИИ

Три основни клона на психотерапията представляват базата на неизброимо многото съвременни психотерапевтични техники, теории и допускания: динамични психологии, бихейвиористични (поведенчески) психологии и хуманистични психологии. 14 Освен това много психотерапевти си харесват и си взимат различни идеи и елементи от някоя от трите или от всичките три основни системи, независимо че може да са взаимно изключващи се или несъвместими с идеите на тяхната основна психотерапевтична школа.

Динамични психологии
Зигмунд Фройд, невролог-психиатър от края на ХІХ в. развва система на клинична практика, наречена психоанализа, която се фокусира върху самонаблюдението – от терапевта относно него самия и след това в клинични условия от клиента с помощта на терапевта, наречен аналитик. Теорията на личността на Фройд включва идеята за два дяла на психиката – на съзнателното и на несъзнателното, и на обособени дялове на личността - аз (ego), свръхаз (superego) и то (id). Той приписва психопатологията на възрастния (психични проблеми) на разрив в психосексуалното развитие по време на ранното детство. Двама от учениците на Фройд, Алфред Адлер (виж по-долу) и Карл Юнг развили свои собствени системи.
Юнг бил окултен философ и практик, съвременник на Фройд. Той провеждал собствени изследвания и експерименти във връзка с лечението на „истерия” и „нервност”, когато научил за работата на Фройд и започнал кореспонденция и по-късно партньорство с него. Но основни различия в психоаналитичната теория по-късно станала причина за прекратяване на тяхното сътрудничество. Днес психоанализата на Фройд се различава от тази на Юнг, макар че двете споделят и доста общи допускания. Различията в психоанализата на Юнг включват предположения за „колективното несъзнавано” и „архетиповете”.
Юнг разделял човешката психиката на три части: съзнателно, лично (личностно) несъзнавано и колективно несъзнавано. Личното несъзнавано Юнг определил като „горен пласт” на несъзнаваното, „обвързан с личностните характеристики на индивида.” 15 Колективното несъзнавано – спорно схващане, отхвърлено от много психолози – било постулирано от Юнг като универсално несъзнавано на човечеството. Този „по-дълбок” пласт на несъзнаваното съдържа архетиповете – съществени идеи и форми, които са универсални, общи за цялото човечество и отразяват единството или „душата” на човечеството. Митовете например са съзнателни прояви на колективното несъзнавано и неговите архетипове.
Психодинамичните психолози взимат основните психоаналитични модели, като акцентират върху „когнитивни (мисъл) и междуличностни процеси.” 16 С други думи, към основните допускания на психоанализата добавят идеи за ефекта на междуличностните взаимоотношения през ранното детство върху личностното развитие. Те предполагат, че личностното разстройство може да бъде разрешено чрез поправяне, повторно преживяване и/или повторно тълкуване на междуличностни преживявания от ранното детство. Психодинамичните психолози поставят много по-голяма активна (динамична) отговорност върху терапевта, който не е „белият лист хартия” на Фройд, а вместо това е източникът на мъдрост и на здравословни междуличностни взаимоотношения, от които се нуждае клиентът, за да реорганизира своята личност, възстановявайки се от травмите от нездравите взаимоотношения от ранното детство.
Повечето от психодинамичните терапии продължават дълго време (като например сесии от по 50 минути два пъти семично в продължение на 3 до 5 години). Целта е да се използва здравото взаимодействие между терапевта (с неговата зрялост и уравновесеност) и клиента (с неговите проблеми) като основа за клиента да преживее лично израстване и промяна. Това е една от най-известните форми на терапия днес и може да бъде изключително опасна в ръцете на неспособен терапевт. Клиентът може да бъде като глина в ръцете на терапевта: „Един добър терапевт ще прецени степента на зрялост на поведението на пациента с необходимата ефективност и точност. Той може да направлява обратния пренос и да отделя собственото си вътрешно разбиране на реалността от това на пациента. Един недобре справящ се терапевт може да моделира изкривено чувство за зрялост и да повлияе на клиента, така че той да се развие съобразно с неправилната преценка на самия терапевт. Според тази теоретична рамка съществува малка възможност терапевтът да доведе пациента до по-високо ниво на зрялост от своето собствено.” 17
Някои от най-лошите истории за терапевтично предизвикани или засилени психопатологии са се случили заради терапевти, които са включили или са допуснали някакъв вид психодинамичен подход в своя метод на терапия. Терапия с допускане за отвличане от извънземни, терапия с регрес към отминалия живот, терапията за възстановяване на паметта и други видове безотговорни терапии спадат към психодинамичния модел.
Може да се посвети цяла статия на критикуване на динамичните психологии, но специално четири основни проблема, които притесняват оценителите-християни, насочват целите на нашето проучване тук. Първо динамичните психологии приемат, че по-голямата част от поведението възниква по-скоро заради инстинктивни и аморални мотиви, отколкото подбудено от лични, морално отговорни желания.
Второ, повечето от тези психологии приемат детерминстичния натурализъм, който отхвърля абсолютна етика, отговорно вземане на решения, съществуване на Бог или душевна страна на личността. Това прави динамичните психологии предразположени към злоупотреба от неспособни терапевти, които могат да засилят субективните чувства за виктимизация у клиента и да се провалят в това да насърчат клиентите да поемат лична отговорност и морален дълг. Заради близката връзка между терапевт и клиент, допускането, че клиентът е жертва от травма през ранното си детство, която не може да преодолее сам, клиентът е оставен почти буквално на милостта на терапевта.
Трето, много типове диманична психология отразяват анти-християнските, атеистични и/или противорелигиозни убеждения на основателите си като атеиста Зигмунд Фройд и окултиста Карл Юнг. Терапевтите, чиито методи включват такива типове, твърде често отхвърлят библейското християнство, неговата гледна точка за света и неговите ценности. Дори динамични психолози, които са християни и които имат склонност към клиенти-християни, се опитват да приложат селективно (и без библейско основание) някои противорелигиозни допускания срещу идеите, които не харсеват. „Терапията никога не може да бъде без ценности и… всички терапевти директно или индиректно предават своите ценности и лични убеждения. Затова въпросът е не дали терапевтът има собствени ценности или цели, а как те повлияват терапевтичния процес.” 18
Накрая, строгите психоаналитични теории в основата си си противоречат, защото, ако всичко в човешкия опит е оформено от травми от ранното детство, тогава може би нечие приемане на психоанализата е оформено от преживяване от ранното детство. С други думи, няма начин да знаем дали това е вярно или не само като мислим, че е вярно, защото ние сме „нагласени” да мислим, че е вярно. Джоунс и Бътман обясняват това самообезсмисляне на психоанализата във връзка с религията: „Ако атеизмът може да бъде обяснен толкова лесно и убедително като религията, тогава няма надежда някога да знаем, че нещо е истина… Такова всеобхватно „психологично проучване” на нашите възможности да узнаваме и да знаем противоречи на християните, които смятат, че ние сме способни да знаем истината, поне в някаква степен.” 19

Бихейвиористични психологии
Вторият градивен елемент на съвременната психотерапия е развитието на бихейвиоризма, първо от ученика на Фройд Алфред Адлер, а после и от академичния психолог Джон Уотсън. Най-популярният бихейвиорист, Б. Ф. Скинър, започва със строг (за някои изкуствен) бихейвиоризъм и го развива до такава сложност, че мнозина вярват, че неговият ясно разграничен бихейвиоризъм прави скока към хуманистичната психология.
Системата на Адлер 20 е насочена към ”помагане на индивида да си изясни целите и плановете в живота, да развие подходящи социални интереси (грижа към другите) и да разбира по-добре своя начин на живот и каква е връзката на всичко това с психологическото развитие.” 21 Най-въздействащият труд на Уотсън е публикуван през 20-те години на XX в. Той разглежда психотерапията по-скоро от академична, отколкото от клинична гледна точка. В допълнение той бил първият, който се насочил към изследване на поведение, което може да се наблюдава. Въпреки че и бихейвиоризмът и психоанализата приемат натурализма и това, че ранните преживявания са определящи за психическото състояние като възрастен, бихейвиоризмът прилага различни принципи на психотерапия. Докато психоанализата е насочена към самонаблюдението, фокусът на бихейвиоризма пада върху наблюдаваното поведение. Много хора, включително и християни, са привлечени от бихейвиоризма заради това ударение върху „научния метод.”
Теорията за „оперантното научаване” на Б. Скинър може би е аспектът на неговия бихейвиоризъм, който е проникнал в най-голяма степен в съвременното общество. Неговата теория е приета и се използва в образованието, бизнеса, професионалните обучения и инициативите за коригиране на поведението. Скинър е бил „отдаден на твърдението, че човешката природа може да бъде напълно разбрана с помощта на методите на естествената наука, че човешкото поведение се определя от средата, от обкръжението и че психологичният контрол на човешкото поведение е единствената надежда за неизброимите проблеми, пред които се изправя човечеството.” 22
Двете основни допускания на бихейвиоризма са натурализъм и емпиризъм. С други думи, материята е единствената реалност и реалността може да бъде изследвана само чрез сетивата.
Радикалният бихейвиоризъм отхвърля изцяло всякаква идея за Бог или за нематериална страна на човечеството. Вечен, безкраен, личен Бог, от когото сме създадени и пред когото сме отговорни, не съществува. Всъщност „ние” не сме хора, личности, умове или духовни същества в тяло – ние сме просто мозъци в тела. Умът ни представлява електрически сигнали или „второстепенен продукт” на електрическите процеси, които протичат в мозъка. Следователно всеки човек може да бъде обяснен с помощта на природните закони.
Ако само материалният свят е реален и материалният свят е субект на природните закони, тогава не е изненадващо, че всички пособия за открития, наблюдения, разбиране и промяна на нещата в ума са физически, веществени. Бихейвиористите казват, че хората могат да бъдат разбрани само по емпиричен път. С други думи човешкото поведение е оформено от физически сили и може да се наблюдава по физически път. Друго допускане на радикалния бихейвиоризъм е детерминизма – действията на човека могат да бъдат обяснени с външни, емпирични (сетивни) причини.
Когнитивно-бихейвиористичната терапия минава през няколко стадия: обучение за връзката между мислите и физическото състояние, обучение в оценяване на мислите на някого и сравняването им с външната реалност, обучение в това как да променяш мислите на някого, за да се отрази точно върху действителността и, в някои приложения на когнитивно-бихейвиористичната терапия, допълнително време за научаване на възможности за превод на нови мисловни образци в подробен мироглед и съответни правилни действия. 23
Няколко признака или цели на някои бихейвиористични терапии са били използвани от християни в християнски мироглед, като допускания за разумно разбиране на реалността, промяна на поведението в съответствие с истината 24 и т.н. Джоунс и Бътман обясняват един от видовете бихейвиористична терапия, рационално-емоционалната терапия, който привлича християните: „Силно рационалната и дидактичната природа (на рационално-емоционалната терапия) като метод за консултиране допада на много консервативни християни, които са склонни да приемат рационалния уклон по отношение на вярата и са подучени да смятат, че вярата има образуващо въздействие върху поведението и върху качеството на живота.” 25 Но същността на бихейвиоризма (рационално-емоционалната терапия включително), заедно с неговото приемане на строгия натурализъм, детерминизъм и емпиризъм, е абсолютно несъвместимо с христинството.

Хуманистични психологии
Хуманистичната психология е изградена от идеи на Ейбрахам Маслоу върху наченки от психоанализата и бихейворизма и е доразвита от Карл Роджърс. Наричайки себе си „Третата сила”, тя отхвърля „дехуманизиращия” детерминизъм в психоанализата и бихейворизма (в които човешкото поведение е предопределено или вътрешно, или външно), като акцентира върху човешката индивидуалност и способности.
Основна за хуманистичните психологии е идеята, че човешкото поведение и промяната в него е причинена от вътрешни, лични схващания, преживявания и реакции на тези преживявания, всички те свързани с основната човешка потребност от лично удовлетворение или „самоактуализация”. Често хуманистичните психолози приписват на бихейвиоризма, особено на радикалния вид бихейвиоризъм, поддържан от Скинър, тяхното развитие, защото то е реакция срещу „анти-хуманистичните” аспекти на бихейвиоризма, а не по-нататъшно развитие на бихейвиоризма.
Хуманистичната психология признава стойността на самонаблюдението и изпробва много от нейните идеи чрез наблюдавано поведение, но нейната насоченост е към съзнателната субективност. Тя често е наричана „клиент-центрирана” или „личностно-центрирана” терапия – подход, развит от Роджърс през 40-те години на XX в. Джоунс и Бътман обобщават: „Личностно-центрираната терапия набляга върху превъзходството на индивида и често е критикувана заради допринасяне към съвременния нарцисизъм и подкопаването на всякакво споделено чувство за смисъл или ценност на съвременното общество.” 26
Транзакционният анализ, развит от Ерик Бърн, е една от най-известните форми на хуманистичната психология. От транзакционния анализ взимаме най-разпространените психотерапевтични схващания за трите вътрешни Аз-състояния на личността – Родителят, Възрастният и Детето.
В същността на хуманистичните психологии стои основното схващане, че „човек е мярка за всички неща”, както гласи древното мото на хуманистите (виж Протагор); или „Трябва да намеря себе си!” както вероятно се оплаква личностно-центриран клиент. С други думи, личното себеудовлетворение и щастие са целта на човешкия живот и терапията е опит да получим професионална помощ, за да достигнем тази цел чрез промяна на личността.
Изхождайки от разбирането, че тяхната цел е да помагат на относително добре-приспособени хора да постигнат по-добрo самоусъвършенстване (за разлика от динамичните и бихейвиористичните психолози, които поставят акцента върху психологичните отклонения), хуманистичните психолози започват с аз-а, работят над аз-а, награждават аз-а и задоволяват аз-а. Не е чудно, че хуманистичните психолози са изключително субективни – „истина” и „реалност” се отнасят към индивида (клиента), който ги изпитва. Джоунс и Бътман описват тази гледна точка: „Какво сме и какво правим е отражение на нашия субективен опит за света и за нас самите. Външната реалност може да бъде позната единствено чрез вътрешната реалност на личния опит.” 27 Често чуваме хуманистичните психолози да казват: „Не ми е дадено да определям дали моят клиент казва истината или не. Това, което е от значение, е какво моят клиент изпитва като истина.” Този подход е сравним с много от най-странните терапевтични направления като отвличането от извънземни, при което реалното съществуване на извънземни (или същества от друго измерение) няма значение – това, което е важно, е дали клиентът вярва в намесата им.
Друг пример в това отношение дойде от раговора ни с майката на две момчета, с които, както тя твърди, сатанисти са злоупотребявали в детската градина. Попитахме майката дали тя има някакви реални доказателства за злоупотребите, след като разследването, продължило години, не открило никакви. „Не – отвърна тя – не мога да имам доказателства. Честно казано, независимо дали с децата е злоупотребявано или не, аз вярвам, че злоупотреба е имало и те също го вярват и успехът в терапията им зависи от нашата убеденост, а не от реалността.”
Християни, които се сблъскват с хуманистичната психология в терапевтичната стая, първо са привлечени от акцента, който тя поставя върху личната отговорност, насърчението за разгръщане на собствения потенциал, помощта за развитие на собствена етична система и на личната стойност на човека. И все пак тези характеристики на хуманистичната психология са развити на напълно нехристиянска основа, а именно, че хората трябва да поемат лична отговорност, защото не отговарят пред никой друг освен пред себе си – не съществува Бог, пред Когото сме отговорни.
Насърчението за разгръщане на собствения потенциал замества търсенето на Божията воля като най-висшата цел на човечеството. Самоусъвършенстването акцентира на лично, субективно благоденствие и на социална активност, а не на примиряване с Бог. И въпреки че християните наистина трябва да се научат да са доволни от живота си, да развиват „потенциала” си и да се социализират адекватно, все пак никое от техните „постижения” няма стойност за вечността. Само Христовата смърт на кръста може да осмисли вечността за хората, които в противен случай са преходни и недостойни. „Най-големият ни проблем тогава не е депресията, безпокойството или страха. Нито миналото ни, колкото и трудно и ужасно да е то. Нито дори болест, злополука, загуба или скръб. Нашият най-голям проблем не са дори греховете, които извършваме, а голямата пропаст, която се стреми да се разтвори в душата и ума ни и да ни раздели от любовта, радостта и мира на живот възможно най-близо до Създателя ни.” 28
Хуманистичната етична система е субективна и относителна и не идва от святото естество на Бога като абсолютен стандарт за поведение на човечеството. Както отбелязва др. Пол Виц: „Идеята, че всеки човек създава собствените си ценности е най-крайната относителност, която съществува” и „всеки, който прославя себе си, прославя глупец.” 29
Според хуманистичната психология личната стойност на човека произлиза от субективния егоцентризъм, а не от факта, че всеки е създаден с любов от Бога. Такова вглъбяване в себе си, такъв нарцисизъм отразява „културален контекст, често изключващ съвършенството” – контекст, който цени живота „само като носещ удоволствие и благоденствие [и] страданието се смята по-скоро за непреодолимо препятствие, за нещо, което трябва да избегнем на всяка цена” 30, отколкото за възможност „не само да вярвате в Него [Христос], но и да страдате за Него.” (Филипяни 1:29)

„Карай по усет” или прагматична психотерапия
Въпреки ясните насоки на развитие в историята на психотерапията и в основните типове психология, повечето съвременни американски терапевти не практикуват последователно един-единствен вид психотерапия. Вместо това (както вече няколко пъти подчертахме) терапевтите имат някаква основна ориентация към един от трите типа психология, но избират сред стотиците различни системи, техники, методи, школи и идеи, като прилагат това, което „действа” в конкретните случаи, според различните проблеми на клиентите. Типичната терапевтична система произлиза от клиничния опит, интуицията, разумът и разсъждението, без каквато и да било систематизирана парадигма или рамка, която да обедини всичко това в структуриран терапевтичен възглед. 31
Тази разностилност е непредказуема, често безполезна и обикновено противоречива. Без систематизиран възглед, терапевтът е неспособен адекватно и обективно да изпробва нови теории или техники. Това не само, че е безполезно, но може и да е вредно, както от терапевтична, така и от духовна гледна точка, когато води до въвеждане на небиблейски (понякога дори окултни) концепции. Дори терапевти-християни могат да причнинят сериозна физическа, умствена и духовна вреда, ако не използват строг, последователен библейски терапевтичен подход. Именно това наблюдавахме от случаи на практикуване на слаби психотерапевтични методи като терапията с подтискане на паметта 32 или при неподходящи отношения терапевт-клиент, когато между двамата възникнат сексуални отношения.
В идеалният случай първо трябва да бъде разработена последователна, изчерпателна и систематизирана философска рамка или методология, която да включва разбирания за личността, човешкото естество, аномалиите и умствената/емоционалната/личностната стабилност. Само тогава, на базата на този модел могат да бъдат оценени различните терапевтични методи, техники и подходи. „Всъщност каквото и да представлява християнското консултиране, то със сигурност трябва да се основава на библейската гледна точка за човешкото естество. Три библейски становища са уместни – единството на личността, сътворението по Божия образ и реалното съществуване на греха.” 33
За съжаление повечето терапевти-християни не създават внимателно и обмислено библейски подплатен модел на консултиране, на базата на който да оценяват всички теории, школи, техники и идеи. Вместо това те се осланят по-скоро на клиничния опит, въпреки че има и такива, които се опитват да разработят добра система в техните „интегрирани” дискусии. 34 Това прави оценяването на християнската психология трудно и сложността нараства, тъй като много психолози-християни също използват термини от светската психология като „самооценка”, „самоусъвършенстване”, „вътрешно дете” и пр., но им придават ново, християнско значение, без това да става ясно.
Най-известните съвременни християнски психолози – Джеймс Добсън, Гари Колинс, Франк Майнирт, Пол Майер, Фред Грос и Уилям Бейкъс имат критичен поглед върху тези области. Критичното мислене не подхожда на всеки терапевт, поне не в еднаква степен. Въпреки това твърде често те не обясняват стоящият в основата, детайлен библейски възглед, който имат. Те използват техники и/или идеи, които не са библейски съвместими и не става ясно, че, за да обяснят своя възглед, използват обща терминология, на която са придали различно значение.
Разностилността не е напълно безполезна, особено за християни, които могат да създадат нова система, на базата на други, които отразавят по някакъв начин подхода на Библията към личностното развитие. Джоунс и Бътман обясняват: „Почти всяка форма на консултиращо взаимодействие основано на Библията може да открие своя аналог в светската психотерапия. Но е интересно да се отбележи, че всяка голяма психотерапевтична школа се опитва да изгради своя индивидуалност около малко на брой стилове на взаимодействие терапевт-клиент. Така когнитивните терапевти са учители, личностно-ориентираните са приемащи, психоаналитиците – отдръпнати и тълкуващи и т.н. Нито един модел на консултиране от тези, които познаваме, не обединява разнообразието от стилове на взаимодействие, препоръчано ни в Библията. Затова, когато терапевтът-християнин отива отвъд светската теория, е необходимо да разполага с техника, която включва разностилността, открита в Писанието.” 35

ОБЛАСТ СВЕТСКА ХРИСТИЯНСКА
Схващания Религията е неуместна, неподходяща. Бог, грях и духовен аспект - уместни, подходящи.
Човек Качествено равностоен на другите животни. Създаден по Божия образ с морална отговорност.
Истина Продукт на непрестанна фалшификация и/или относителна. Идва от Бога чрез всеобщо и лично откровение.
Психопатология Духовните сили са неуместни, неподходящи, грехът е безполезно или вредно понятие Често основана на духовността, винаги духовно повлияна от въздействаща.
Цели Себеудовлетворение и способност за справяне с живота. Мирът с Бога е най-важен.
Техники Прагматизъм („Прави това, което действа”) е стандарта Използва библейски стандарти, отхвърля противоречащите им и приема допълващите ги.

СПЕЦИАЛНИ ПРОБЛЕМИ С ХРИСТИЯНСКАТА „ИНТЕГРАЦИЯ”

Християнските еклектици или „интеграционисти”, както често ги наричат, изпитват трудности не само с това да подберат и отхвърлят елементите от психологията, които не са съвместими с християнството, но и с това да съвместят психология и християнство. 36 Гледните точки в това отношение тръгват от тази на антипсихолозите, които твърдят, че е невъзможно да бъде открита хармония между двете, и стигат до тази на истинските и/или неосъзнатите евангелисти, според които щом новороден християнин използва чиста светска психология, тя автоматично става „християнска психология”. Задълбочените християни с познания по теология и психология признават, че термините „интеграция”, „обединяване” или „еклектизъм” са неподходящи преди да се даде ясно обяснение как психологията и Библията могат да взаимодействат. (Горната таблица показва някои от проблемите във връзка с допусканията, които възникват при обединяване на светски психотерапевтични идеи с християнски вярвания.)
Повечето християни-психолози ще се съгласят, че обединението не може да е за сметка на компромис по отношение на библейския възглед, теология или доктрини за човечетсвото, греха и изкуплението. Те биха казали, че отговорното обединение би изключило компромиса, изпускането или противоречието на библейската теология. Гари Колинс отбелявза: „Нямам спомен посветени християни-психолози да твърдят, че обединяването е еднакво на сливане. За психолога-християнин обединяването включва признаване на висшия авторитет на Библията, готовност да научиш какво Бог е допуснал хората да открият чрез психологията и други области на познанието и желание да откриеш как истините на писанието и психологичните познания могат да помогнат по-добре да разбираш и да помагаш на хората.”37
Докато много от психолозите-християни ценят някои от наблюденията, идеите и откритията на психологията, някои, като например Уилиам Бакус например, поставят ясна граница между допустимо и недопустимо: „Често обаче психологът трябва да се пази да не изкриви истината, която Бог е открил. В момента основният проблем на човека не е нито безпокойството, нито едиповия комплекс или смущенията в нервните импулси, въпреки че всички те може да са на лице. Най-сериозният проблем на човека е отделянето му от неговия Източник, който е Бог. Това отделяне е резултат от греха…
Лечението не се крие в прозрение, обезчувствяване или лекуване на спомените, нито в превръщане на безсъзнателното в съзнателно, в засилване на рационалното мислене или в намиране на истинската същност, въпреки че някое от тези може да помогне. Лечението е Божият безплатен дар на праведност, извоюван, когато Исус предаде Себе Си за нас. Този дар получаваме по благодат чрез вяра. Единствено праведността ни свързва отново с Бог - тя е даряващата живот връзка с Източника ни.” 38
Християнинът, който приема обединението, било като клиент или като терапевт, трябва да помни, че всяка терапия има свой мироглед, дори този мироглед да е ограничен и непоследователен. Не е възможно да приемеш напълно схващанията на която и да е от основните школи, без да компрометираш християнските възгледи или да станеш напълно непоследователен. Всяка от трите основни школи изхожда от атеистичния натурализъм и много от техните схващания са противохристиянски. Както отбелязва християнският психолог проф. Гари Колинс: „Не може да се отрече, че в по-голямата си част психологията е повече от безразлична по отношение на религията – тя й се противопоставя.” 39

ГРАНИЦАТА ЗА ХРИСТИЯНИНА

Могат ли психология и църква да бъдат съвместими? Както показа нашето проучване, толкова широко поле с такова разнообразие от философии, теории и практики като психологията не може да бъде напълно прието или напълно отхвърлено.
Основните типове психология, описани в настоящата статия като динамична, бихейвиористична и хуманистична, в основата си са нетеистични дори антитеистични по отношение на съществуването на Бог, натуралистични (често материалистични) по отношение естеството на реалността, физикалистични и пантеистични по отношение на човека, релативни по отношение на ценностите и етиката и прагматични по отношение на лечението. Никое от тези разбирания не е съвместимо с цялостния християнски мироглед.
Що се отнася до приложението на психологията в терапията, откриваме какафония от противоречащи си практики, често несъвместими дори с техните психологически основи. Подобни несъответсвия и липса на систематизираност са предпоставка за субективизъм, при който се допускат както полезни, така и вредящи практики. Християни-терапевти рискуват да практикуват библейски несъвместимо консултиране, когато се отдалечат от основния последователен библейски възглед.
И все пак сред стотиците практики и идеи, християните могат да изберат тези, които помагат и са съвместими с християнските възгледи. Др. Уилиям Бейкъс например взаимства и превръща когнитивната терапия в система за консултиране, която цели да помага на клиенти да съобразят начина си на мислене с християнската истина, като в последствие „християнизираните” им мисли определят тяхното поведение. Др. Джеймс Добсън, който няма клинична практика, често споменава важността на „самооценката”, но той дава ново значение на това понятие в контекста на Божията любов към нас като сътворени от Него и на пожертвувателната Му любов, която прояви „когато още бяхме грешници” (Римляни 5:8).
И докато много християни оспорват степента на успех, която такива психолози-християни са имали при съвместяването на светски терапии с християнските възгледи, логично е да твърдим, че „психотерапевтът-християнин може ограничено да практикува дадени подходи и техники при консултиране и може да избере… някои методи, в зависимост от уменията му и конкретните проблеми на своя клиент.” 40 Правдивостта на това становище зависи от няколко фактора. Първо, от степента на разбиране и посвещение на християнина-терапевт на последователните, систематизирани библейски възгледи. Второ, от разбирането на основите на различните типове психология. Трето, от проучване на това до каква степен дадена теория или техника е свързана със съответното основно течение в психологията. Четвърто, от оценката на степента на съответствие между дадена теория или техника и библейските принципи.
Някои от наблюденията и логическите оценки на психологията могат да са подходящи за практическо прилагане при консултиране, поставено на широка библейска основа. Един простичък пример: ние научаваме чрез съвет, наблюдение и опит да не пипаме горещата тенджера, за да не се изгорим. По същия начин израстваме в способността си да прилагаме библейските принципи в грижата за нашите психологически тела. Майер обяснява: „Както християни, така и нехристияни, които изучават творението, наблюдават Божията истина. Християните поставят вярата си в Бог, Който е открит в Библията. Това им дава точно разбиране за истината за Бог в творението. Светските учени, които също наблюдават творението, правят важни открития… Такива открития за Божията истина, макар и да не се съдържат в Библията, също представят милостта на Бог към човечеството.” 41
Много от техниките на психотерапията са съвместими с християнските възгледи, защото не са изцяло открития или изобретения на психологията, а отразяват здравия разум, опита и задълбоченото разсъждение, които и всеки християнин трябва да практикува. С други думи често светските зъгледи са взаимствани от християнските. Гари Колинс нарича това пресечна точка, застъпване на психология и църква: „Дори тези, които се опитват да разделят подходите в консултирането на психологически и библейски, трябва да признаят, че има пресечни точки. Изслушването, разговарянето, споделянето, приемането, мисленето и разбирането не са нито чисто психологически, нито изцяло библейски дейности… Човек, който желае да разбере и да помогне на другите не може да избегне някои от пресечните точки между психологическите и библейските принципи.” 42
Освен това използването на идеи, практики, техники, методи и теории от психологията в християнското консултиране трябва да се избягват във всяка точка, в която се различават от библейските възгледи. Колинс дава следното изявление, което може да се използва от много психолози-християни: „Разбира се има много погрешни неща в психологията, но има и много, които са полезни, валидни и добри. Най-добрите психолози внимателно проучват заключенията и фактите, отхвърлят невярните и използват всички останали.” 43

БЕЛЕЖКИ

1 Terence W. Campbell, Beware the Talking Cure (Boca Raton, FL: Upton Books, 1994); Robyn M. Dawe, House of Cards: Psychology and Psychotherapy Built on Myth (New York: The Free Press, 1994).
2 Авторите, цитирани в тази статия, са представители на движението на християнската психология, въпреки че не ограничаваме това движение само до тези автори и техните становища. Публикациите на християнската психология са толкова многобройни, че ограничения брой източници, използвани в тази статия, могат да се окажат статически подвеждащи.
3 Paul Meier, Frank B. Minirth, Frank B. Wichern, and Donald E. Ratcliff, Introduction to Psychology and Counseling, 2d ed. (Grand Rapids: Baker Book House, 1991), 17.
4 Виж част първа от поредицата „Психология и църква” (1995 г.) за по-добро запознаване с терминологията.
5 Stanton Jones and Richard Butman, Modern Psychotherapies: A Comprehensive Christian Appraisal (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1991), 12.
6 Clinton W. McLemore, “Counseling and Psychotherapy: An Overview,” in Psychotherapy in Christian Perspective, ed. David G. Benner (Grand Rapids: Baker Book House, 1987), 4–5.
7 Jones and Butman, 14.
8 Виж част първа от поредицата.
9 Nancy R. Pearcey and Charles B. Thaxton, The Soul of Science: Christian Faith and Natural Philosophy (Wheaton, IL: Crossway Books, 1994); J. P. Moreland, Christianity and the Nature of Science: A Philosophical Investigation (Grand Rapids: Baker Book House, 1989).
10 Michael J. Lambert, Dean E. Barley, and Ellie L. Wright, “Research in Psychotherapy Effectiveness,” in Psychotherapy in Christian Perspective, 61–62.
11 Kurt Hoeksema, interview with Paul Vitz, “The Cult of Self: Psychology and the Culture of Narcissism,” Cornerstone 23:106, Spring 1995, 13.
12 Lambert, et al., 65–72.
13 Jones and Butman, 30.
14 Специално благодарности на Джоунс и Бътман за тази класификация на типовете психология.
15 David Cox, Modern Psychology: The Teachings of Carl Gustav Jung (New York: Barnes and Noble, 1968), 80.
16 Jones and Butman, 93.
17 Пак там, 104.
18 Gary Collins, Can You Trust Psychology? (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1988), 27.
19 Jones and Butman, 78.
20 Системата на Адлер е толкова обширна, че е трудно да бъде класифицирана. Джоунс и Бътман я разглеждат по-скоро като когнитивно-бихейвиористична, отколкото като психоаналитична или хуманистична. (Виж Jones and Butman, 226).
21 McLemore, 9.
22 Mark P. Cosgrove, B. F. Skinner’s Behaviorism: An Analysis (Grand Rapids: Zondervan Publishing House, 1982), 10.
23 L. Rebecca Propst, “Cognitive-Behavior Therapy,” in Psychotherapy in Christian Perspective,
24 William Glasser, Reality Therapy, разпространена и сред християни.
25 Jones and Butman, 192.
26 Пак там, 256.
27 Пак там, 257.
28 William Backus, Hidden Rift with God (Minneapolis: Bethany House Publishers, 1990), 32.
29 Hoeksema, 11, 14.
30 Pope John Paul II, The Gospel of Life (New York: Random House, 1995), 115.
31 Jones and Butman, 11.
32 “The Hard Facts about Satanic Ritual Abuse,” Christian Research Journal, Winter 1992, 20–23, 32-34.
33 David G. Benner, “Christian Counseling and Psychotherapy,” in Psychotherapy in Christian Perspective, 16.
34 Gary Collins, Christian Counseling (Dallas: Word Publishing, 1988); The Biblical Basis of Christian Counseling for People Helpers (Colorado Springs: NavPress, 1993); Meier, et al., Introduction to Psychology and Counseling; Benner, Psychotherapy in Christian Perspective; Jones and Butman, Modern Psychotherapies: A Comprehensive Christian Appraisal.
35 Jones and Butman, 59.
36 Виж за подробности част втора от серията.
37 Collins, 127.
38 Backus, 16.
39 Collins, 119.
40 Mark Cosgrove and James D. Mallory, Jr., Mental Health: A Christian Approach (Grand Rapids: Zondervan Publishing House, 1977), 52.
41 Meier, et al., 32.
42 Collins, 129.
43 Пак там, 163

Topics: Uncategorized |

Comments