Recent Posts

Archives

Topics


« Психологията и църквата (Част 4) | Main | Библия и психология »

Христос, Господ на психологията

By Ивайло Петров | декември 31, 2008

logo_college8Journal of Psychology and Theology Copyright 1997 by Rosemead School of Psychology

1997, Vol. 25, No. 1, 11-27 Biola University, 0091-6471/410-730

Northwestern College

Христос, Господ на психологията - Ерик Л. Джонсън

Господството на Христос над всичко в християнския живот е основно допускане в християнството. Признаването на Неговото господство в психологията е особено проблематично днес, поради широкоразпространения натурализъм и неопозитивизъм на модерната психология. Независимо от това, едно разбиране на концепцията за царството в Писанието предполага, че християните неизбежно са призовани да работят в посока изразяване на Христовото господство в психологията. Това се появява, докато християните преследват психологическото знание и практики преди Бога, убедени, че всичко истинско относно човешкото естество е изражение на Божия ум, че грехът ограничава човешката способност да улавя истината, че Писанията са необходими за правилно разбиране на човешкото естество и че дейностите на царството включват един верен отговор на Христовото господство в делото му с другите и с тяхното познаване на човешкото естество.

Когато апостол Павел за първи път се срещнал с Исус, Исус го попитал: “Защо Ме преследваш?”, а Савел отговорил: “Кой Си Ти, Господи?” (Деяния на апостолите 9:5). Гласът отговорил: “Аз Съм Исус Назарянина, Когото преследваш”, на което Савел попитал: “Какво да правя, Господи?” (Деяния на апостолите 22:7-10). Савел нарича Христос “Господ” веднага и тази практика продължава през целия му живот. Във всичките си писма, а също и в останалата част от Новия Завет, термина “Господ” е използван в отношение към Исус. Признаването на господството на Христос е включвало отричане от всички предишни богове и предаване пред пълното господство на Христос над живота (Харис, 1986), и навлизане в определени авторитетни взаимоотношения с Христос, в които християнинът е живял в смирено, но активно послушание на своя Учител: “Слугувайте на Господа Христа” (Колосяни 3:24). Като следствие от това всичко, което християнина прави, трябва да се прави в името на Исус за Божия слава (Колосяни 3:17; 1Коринтяни 10:31). Предаването пред авторитета на Христос във всички аспекти на живота е било отличителен белег за ранните християни и изглежда е основно за християнството.

ОБИДАТА НА ХРИСТОВОТО ГОСПОДСТВО НАД ПСИХОЛОГИЯТА

Целта на тази статия е да изследва как Христовото господство се отнася към областта на психологията. Това е задача изпълнена с трудности днес поради натурализма и неопозитивизма, които изпълват психологията и пречат на каквато и да е употреба на религия в психологията. Повечето психолози биха спорили, че психологията и психотерапията са дисциплини или дейности, които са относително неутрални, що се отнася до религиозните въпроси. Както казва всеки въведителен текст, психологията, както всяка добра наука, би трябвало да е възможно най-обективна и във всички открития и теории би трябвало да може да бъде проверена от всяка заинтересована и имаща знание страна (срв. Atkinson, Atkinson, Smith, & Bem, 1990; Kalat, 1993; Wade & Tavris, 1993); затова, специално християнските вярвания нямат място в науката психология. Подобно, докато модерните психотерапевти признават, че ценностите на съветника не могат да бъдат държани извън терапията (Corey, 1991; George & Cristiani, 1990), въпреки това се приема, че съветника не би трябвало да преподава определени вярвания или “да насочва клиентите си към отношения и ценности, които те биха определили като “правилни” (Corey, 1991).

В подобен контекст, концепцията за господството на Христос просто няма смисъл. И въпреки това, както мнозина допускат през последните години, модерната психология и психотерапия не са толкова неутрални или обективни, както е популярно да се приема. Вместо това, те са историческо-условни дисциплини и групи практики, които са се появили през последните 100-150 години. Като признание на техния принос към модерния живот и съзнание, не трябва да се пропуска факта, че психологията и терапията са разположени в определено време и място в историята на човечеството. Затова, за да можем да ги разберем най-добре, е необходимо да ги разположим в рамките на техния исторически контекст. Едновременно и като оформящи и като отразяващи отношенията на 20 век към човешкото естество, модерната психология и терапията споделят позитивизма, релативизма, индивидуализма и секуларността, която доминира модерната мисъл (Buss, 1979; Danziger, 1990; Evans, 1989; Farnsworth, 1985; Gross, 1978; Lasch, 1979; Toulmin & Leary, 1985; Vander Goot, 1986; Yankelovich, 1981). Модерната психология и терапия са просто съвременни версии на психологията и терапията (въпреки че са версии, които са били необичайно успешни в претенцията, че са единствения авторитетен подход в изучаването на човешкото естество и в третирането на лични проблеми през 20 век; Danziger, 1979). Като резултат, християните не трябва да заключават, че само едно шоу може да съществува в този град. Кой казва, че Христовото господство няма място в психологията? Кой е поставил правата тук? Б.Ф.Скинър? Жан Пиаже? Ханс Айзенк? Защо трябва да споделям техните допускания за обема/степента на Христовото господство? Може би има различни начини за собственото ни осъзнаване като християнски психолози, от начина предписан от царуващите секуларни сили в психологията.

ЦАРЯТ И ЦАРСТВОТО

Вярата в Христовото господство над вярващия е вкоренена в темата, която пък е пропита в Писанието от началото до края: царството на Бога. За по-добро разбиране на това как психологията може да бъде поставена под господството на Христос, първо ще изследвам естеството на Божието царство.

Бог, царят на всичко

Богът на еврейските Писания представя Себе си като повече от само божество на едно малко племе в Палестина; Той разкрива Себе Си като Бог на Вселената. В началото Богът на Израел е, Който създава небесата и земята. Първите хора са били отговорни пред Него и по същество са се покорявали, за да изпълняват Неговите заповеди.

По-късно, в Псалмите, темата за Неговото Всемирно господство е ясно обявена. Псалмистът заявява, че Яхве е великият цар над цялата земя (47:2). Той призовава царствата на земята да пеят хвала на Господа (68:32) и радостно да възклицават пред царя Яхве (98:6), и той призовава своите слушатели да прогласят между народите, че Господ царува и че Той ще съди народите (96:10). “Защото Ти, Господи, си височайши над цялата земя, Превъзвишен си над всичките богове” (97:9). Евреите са били учени, че всички хора на света е трябвало да живеят за Яхве, тъй като Той е Царят на Вселената и Царят на всичко.

Бунтовни хора

Обаче, Писанието също учи, че Божият авторитет е бил оспорен по целия свят. Падението на човечеството е станало чрез измамата на един Божий враг, който е изкусил носителите на Божия образ да се разбунтуват. Повечето от останалата част от Стария Завет представя един контраст между тези, които се предават на Яхве и тези, които служат на други богове. Разгледайте конфликта между Мойсей и лидерите на Египет, завладяването на Ханаан, постоянните вражди против Филистимците, и спорът между Яхве и Илия от една страна и Ваал и неговите свещеници от друга. Много от разказите на Стария Завет са изградени като конфликти между Божиите служители и Неговите врагове.

По подобен начин и Новия Завет поддържа факта, че има голяма опозиция на Божието господство на земята. Това първо е демонстрирано в атаките над Божия син. Не дълго след рождението на Христос, един езически цар се опитва да Го унищожи (Мат. 2:13-18). Много по-късно, когато Той влиза в служенето на зрялата си възраст, дяволът показа на Исус всички царства на света и каза, че ще ги даде на него, ако Той се поклони на дявола, а не на Бога. отговорът на Христос е един цитат от Стария Завет: “На Господа, твоя Бог, да се кланяш и само на Него да служиш” (Мат. 4:8-10). В края на краищата и управителите на еврейския народ, избран от Бога, са били в опозиция на Христос; и записа на Новия Завет на човешката опозиция спрямо Бога има своята кулминационна точка в убийството на Божия син и от римляните, и от евреите.

Йоан от време на време използва термина “свят”, за да представи човечеството като бунтовно и враждебно към Бога. Той цитира Исус, когато казва, че света мрази Исус (Йоан 15:18) и не познава Бога (Йоан 17:25). Йоан също пише, че този свят има управител вместо Бога, на когото се покорява (1Йоан 5:18), който е бил победен чрез изкупителните действия на Христос (Йоан 12:31; 16:11). Павел също говори за един космически бунт. Той пише за “настоящата зла епоха” (Гал. 1:4) или за “този свят” (Еф. 2:2), който е контролиран от “княза на въздушната власт, духа, който сега работи в синовете на непокорството” (Еф. 2:2). Още повече че той е разбрал, че цялото човечество участва в тази опозиция (Рим. 1-3; Еф. 2:1-3). Отделени от Божията благодат, всички се противопоставят на Бога. Да станеш християнин включва да бъдеш избавен от това “царство на тъмнината” (Кол. 1:13).

В този контекст Божия Син идва, заявявайки: “Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието” (Мар. 1:15). Той дойде, за да донесе едно ново царство, което всъщност е старо царство: Той дойде, за да предизвика възстановяване на Божието господство над тези, които носят неговия образ. Добрата вест, която Той проповядваше беше, че Божието царуване определено се завръща на земята; справедливостта и правдата в края ще преодолеят и Божиите служители ще просперират завинаги. Това проповядване включва един призив към неговите слушатели да се покаят от грешния си начин на живот и да повярват в тази вест за идващото Негово царуване. Казва се, че определени добродетели ще бъдат характерни за хората в това царство (Мат. 5:3,5,20; 18:3,4,23ff; 13:44; 25:31-46). Тези добродетели демонстрират Божието царуване над Неговия народ чрез тяхното подобие на Бога и показват, че това царство понастоящем е едно духовно царство, което може да бъде видяно в сърцата и живота на Божия народ. Важно е, че Бог е разкрит като Цар, Който желае да предотврати съда и да доведе обратно бунтовните хора към разсъдливост, покорство, любов и прощение (Лука 15:11; Йоан 3:16; Мат. 22:1-10).

И въпреки това, Ридербос (1962) посочва, че основната тема на учението на Исус за царството не е главно спасението на хората; а изявяването и оправдаването на божествената слава. Божието царство загатва, че Той е неговия фокус, както и неговия източник. Затова царството не е просто плодът на човешката дейност, но изпълнението на Божията изкупителна сила в човешкия живот. Притчите на Христос за царството често имат личност в центъра на действието: един човек сеещ семе (Мат. 13:37), собственик на земя (Мат. 21:33-41), цар и сватбено тържество за неговия син (Мат. 22:1), и човек и неговите слуги (Мат. 25:14). Бог е тази централна фигура; той е царят, който имайки окончателен авторитет, определя събитията на Неговото царство.

Идването на царството очевидно ще стане на три етапа. Пълното идване на царството ще стане в бъдеще (Мат. 13:33; 26:29; срв. Мат. 5:5). Завършека на царството ще стане, когато Той се завърне на земята за втори път, във времето на милениума (етап 2; Деяния на апостолите 1:6,7; Откр. 20:4) и след това завинаги (етап 3). И въпреки това царството беше също установено по време на първото идване на Христос (етап 1; Мат. 1:15); Христос би могъл да каже, че небесното царство убедително се отстояваше в Неговото служене, като се изявяваше чрез чудесата Му (Мат. 11:12; Ridderbos, 1962). Но, само след Неговата смърт и възкресение Христос заяви, че “даде Ми се всичката власт на небето и земята” (Мат. 28:18). Само тогава Той става Господ Исус Христос, превъзвишен от Бога, така че в края “всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (Фил. 2:9,11). В онзи ден, Той ще бъде наречен Цар на Царете и Господ на Господарите (Откр. 19:16).

Царството и новото създание при Павел

Въпреки че Павел използва термина царство много по-рядко, отколкото Исус, тази концепция подкрепя неговата теология. Както преди беше казано, той разглежда Христос като Господ. В Кол. 1:13 Павел заявява, че Бог “ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син”. Обаче, Павел по-често изразява един контраст между две ери или два свята, отколкото между две царства (Vos, 1972). Той писа за настоящия век, възлюбен от грешниците (2Тим. 4:10), на който Сатана е Богът (2Кор. 4:4), и го постави в контраст с века, който предстои да дойде (Еф. 1:22). Също така той писа за това да бъдеш разпнат за този свят (Гал. 6:14) и да бъдеш част от новото създание (Гал. 6:15; 2Кор. 5:17). Разбирането на Павел за историята изглежда е оформено от контраста между настоящото, зло съществуване и идващото, ново съществуване, в което Павел вече е участвал. Тъй като вярващият е “в Христос” (най-важната сотериологична фраза на Павел), той или тя вече е получил предвкусване за идващото изкупление (Рим. 6:1-11) и сега участва в идващия божествен световен ред.

Обаче, както са посочили много писатели (Ladd, 1974; Ridderbos, 1975; Vos, 1972), според Павел, докато Божията пълна победа бъде гарантирана, човешката история е сцена на сериозния конфликт между тези два века, който продължава по време на целия този етап. Има напрежение между това, което Бог вече е направил (и прави), и злото, греха и слабостта, които остават опитността на тези в царството, които страдат от преследване от страна на другите и от вътре. Съвършеното изкупление чака. Въпреки това, в този век Бог в Христос установява своето царуване на земята чрез Своя народ.

ЦАРСТВОТО И ПСИХОЛОГИЯТА

Божието царство е особено важно за това есе, защото концепцията е в основата си историческа. Царството е динамично, историческо движение на Бога, съществуващо в тази ера в различни форми, преодоляващо злото и разширяващо Божието царуване чрез спасеното човечество. Като исторически процес този прогрес е неравномерен; много подобно, на което и да е социално движение, то е характеризирано чрез успехи и поражения. Обаче, в крайна сметка Бог ще победи и ще доведе всички неща до край, в който Той ще бъде окончателно оправдан и прославен. Тъй като царството е исторически процес, концепцията за царството помага на християните да разберат тяхното място в света и как те трябва да живеят във времето на този период.

Съвременните корени на психологията демонстрират практическото значение на тази перспективи за християните в психологията. Много от главните фигури в ранната съвременна психология са били личности израсли повече или по-малко в християнски или еврейски семейства, чиито път в живота е включвал движение настрани от тази религиозна ориентация, като например такива известни хора като G. Stanley Hall, William James, John Dewey, J. B. Watson, B. F. Skinner, Sigmund Freud, Carl Jung, Karen Horney, Erich Fromm, Jean Piaget, Carl Rogers, and Abraham Maslow. Произведенията на тези личности, без изключения, изясняват, че те са разглеждали своята работа в полето на психологията като предлагане на по-здрави алтернативи на традиционните юдео-християнски форми за даване на значение. И част от това, което ги е мотивирало, най-вероятно е вълнението, което идват от това да правиш културна революция. Въпреки че има изключения, много от изследванията на съвременните психолози и теоретици, са били създадени в рамките на тази косвена пост-религиозна динамика. Тогава да бъдеш християнин в психологията, е повече от просто едно теоретично начинание, включващо абстрактни, временни твърдения чрез “интеграция”. Съвременната психология е един исторически феномен, оформен от психологически, културни и религиозни фактори. През последните 100 години невярващите хора в психологията са живели в предимно несъзнателна, но фундаментална опозиция на Бога, и полето на психологията е било оформено до известна степен от тази подчертано анти-духовна насока. Ето един съвременен пример - повечето американци са религиозни, както и повечето хора по света. Религията е много важна в живота на повечето човешки същества. Защо тогава толкова малко внимание е било дадено на религията в учебниците по въведение в психологията? Предимство за хората е да вземат предвид контекстуалните, духовни реалности, в рамките, на които работят. Концепцията за царството дава на хората теологично оправдание за подобни разсъждения и ги събужда за факта, че цялата интелектуална дейност е динамично, вкоренено в културана, духовно заредено, свързано с царството, начинание.

Но как хората трябва да разбират психологията като дейност на царството, дейност, която е изражение на Божието царуване на земята? Със сигурност това най-малко би трябвало да включва това да направиш най-доброто, което можеш и да имаш етично поведение. Без съмнение, подобно качество и интегритет прославят Бога. Но, да направиш психологията за прослава на Бога, включва много повече. Много не-християни изповядват честност и качество. Главната разлика е, че християнството е по необходимост теоцентрично; ето защо християните правят това, което правят. Бог е най-великото същество във Вселената и центърът на живота на християните. Като следствие от това, да правиш психология на царството по необходимост включва признаването на неговата централност в практикуването на тази дисциплина. Затова, ще разгледам шест компонента на контекста, в рамките, на който оперира психологията: ума на царя, ума на царя в сътворението, влиянието на греха и благодатта на сътворяването, документите на царството и отговорът на слугите на царя.

Умът на царя

Бог знае всички неща (1Йоан 3:29; Евр. 4:13). Той вижда всичко, което хората правят (Мат. 6:8), дори вътре в човешкото сърце (Ер. 20:12). Бавинк (1918/1951) заявява, че Божието знание не е придобито чрез наблюдение или чрез опит, но е вечно. Неговото знание е съществувало преди света да е бил формиран (Еф. 1:4,5; 2Тим. 1:9), затова никой не може да добави към Неговото знание (Ис. 40:13). В отношение към сътворението, Неговото изчерпателно знание за неговата форма, е поради факта, че Той го формира. Бог познава, също така, и всички възможни неща. Той знае какво ще стане в историята (Ис. 46:10), защото Той го е предопределил (Еф. 1:11); но също така знае какво би могло да се случи, а също и всички неща, които човешкото въображение може да създаде (Plantinga, 1993). Трето, Бог знае какво би трябвало да бъде. В един безреден свят, има бездна между това, което съществува и това което е идеалното състояние на нещата. Бог знае как е възнамерявал да бъде Неговото творение и затова само Той е способен да разкрие Своя идеал за него.

В християнската мисъл, Божието разбиране на сътворението се отличава от самото сътворение, и въпреки това сътворението е точно изражение на това разбиране (Frame, 1987; Stoker, 1973; Van Til, 1969). Християните, които се интересуват от човешките същества, затова имат двойна главна цел: да разберат човешкото естество (а) както е и (б) по начина, по който Бог го разбира. И въпреки това, това е една цел. Да знаеш нещо означава да го знаеш по начина, по който Бог го знае, защото Божията интерпретация за нещо, логично предхожда човешкото разбиране (Van Til, 1969). Тъй като Бог знае дадено нещо съвършено и напълно във всички негови характеристики, значение и връзки с други неща (Stoker, 1973; Van Til, 1969), една наука е валидна до степента, до която тя признава Божието разбиране за даденото нещо. Казано по друг начин, за едно твърдение Р, Р е вярно, ако и само ако Бог вярва в него (Plantinga, 1993). Един християнин, тогава, приема, че хората и Бог могат да са в съгласие относно много неща, и съгласието между божествения ум и сътворения ред и човешкия ум е, което съставлява истинското знание.1

Тогава психологията, в рамката на християнството, не е независима дейност, която действа отделно от Бога; тя е зависима от Божията милост, за да освети човешкото разбиране да разкрие нещата относно човешкото естество чрез отразяване, изследване и творчески инсайт на човека. Християнският психолог се покорява на Божието господство в неговите или нейните мисли и вярвания. Допускането, че Божият ум е епистемологична цел има стойност поради четири причини. Първо, то насочва хората към Бога в сърцето на тяхното знание. Тяхното знание за нещата не се извършва във вакуум; то е осъществява връзки. В знанието, хората трябва да работят с Бога. Затова, хората би трябвало да търсят знание с молитва. Второ, това допускане съставлява един идеал, за който хората могат и би трябвало когнитивно да се борят; то дава на хората нещо, към което да работят, като осигурява един идеал за човешко знание. Докато хората никога не могат да познават човешкото естество напълно (по начина, по който Бог прави това), те могат да знаят нещо относно него и могат да се приближат до Божието разбиране за него (Van Til, 1969). Трето, хората имат ограничен достъп до информацията относно това на какво би трябвало да прилича човешкото естество. Емпиричните методи могат да разкрият последиците на определени условия или поведения, но те не могат ясно да кажат на хората как да оценяват тези последици. Те също така не могат да осигурят транс-културен критерий за човешка зрялост и умствено здраве. И въпреки това психологията и особено психотерапията, неизбежно приемат някои нормативни цели по отношение човешкото естество. Тъй като Божия ум включва това, което би трябвало да бъдат хората, науката и терапията би трябвало да бъдат информирани чрез Божието разбиране за човешката telos, а не просто човешкото естество такова, каквото е.

Четвъртата оценка на приемането на Божия ум като идеал за човешкото знание е, че хората се нуждаят от това да знаят значението на едно нещо и неговата връзка с другите неща и основно с Бога, в добавка към познанието за самото нещо (OODonovan, 1986). Само Бог знае значението на всички неща и така целта е да знаем Божието разбиране за значението на нещата. Например, знанието, че агресията има най-малко в някаква степен генетичен елемент, е важно знание; но да знаеш значимостта на тази информация е друг въпрос. Даден факт и неговото значение се открива в Божия ум и част от този ум е разкрит в Писанието. Така че, християнската епистемиологична цел е да разберем повече от всичко онова, което Бог мисли за дадено нещо.2

Наскоро, някои християни си поставиха една много трудна задача, в опит да дадат описание на истинските вярвания, като знанието, което е резултат от работата на надеждни механизми, които създават вярванията (Alston, 1991; Plantinga, 1993). Plantinga (1983) по-рано е твърдял, че от целия набор от вярвания, който човек има, някои са “основни”, т.е. те са приети в неговото мислене и не може да бъде доказано, че са верни, така че да удовлетворят всеки човек, например вярването в Божието съществуване. Не всеки ще се съгласи с това вярване; въпреки това, християнина може да вярва в това, въз основа на всичко, което той или тя знае, че е истина. Част от това, което християните знаят, че е истина, включва ученията на писанията, разбрани чрез Святия Дух, и опитността Бог да работи в неговия или нейния живот. Неотдавна Plantinga (1993, 1994) се опита да опише как хората формират истински вярвания, твърдейки, че те могат да приемат, че когнитивната им екипировка е общо взето надеждна (всички неща са равни), защото това е било определено от Бога за целта да се получи знание за нещата.

Като имаме такива християнски предположения, напълно е правдоподобно, че Бог знае всички неща, че хората, направени по Неговия образ, могат наистина да познават някои от тези неща (Plantinga, 1994) и че те, затова би трябвало да се стремят да “дублират” Божите мисли (Frame, 1987). Хюм и Кант може да не бъдат удовлетворени от този набор от вярвания, но християнинът е упълномощен да ги поддържа.

Самите писания легитимират подобен подход към знанието, защото те осигуряват дълбоко знание “случай за изпит” (най-малко християните биха мислили така!). Авторите на Писанията възприемат подхода на здравия разум към твърденията на собственото си знание.

Те приемат, че това, което казват за Бога и относно човешките същества, е от Бога, е истина и би трябвало да бъде прието чрез вяра; тъй като Бог е Господ - това трябва да бъде повярвано. Ако всъщност Бог е разкрил неща за Себе Си и за човешкото естество чрез говоримото или писменото слово на човеци, тогава знанието за Бога и хората в Библията може да се добие; и по аналогия, ако истинското знание може да се получи в една книга (albeit една много специална книга), то може да се получи навсякъде. Да вярваме, че Библията има истина, която можем да получим, означава индиректно да легитимизираме други източници на информация относно Божия свят.

Съвременните последователи на Кант спорят, че приемането на Божия ум като факт, е напълно неупотребимо от епистемиологията, защото дори ако е имало такъв ум, хората никога не биха имали каквато и да е гаранция, че те са съгласни с него; приемането на Божия ум като факт не дава на хората нищо, освен може би негарантирана увереност в себе си. Обаче, този критицизъм има смисъл само във вселената на Кант. Християните започват като приемат Бога. Подходящо е за християните да приемат, че Божия ум е източникът на всички истини, защото това е същността на нещата и защото са им дадени всички доказателства, които те имат на разположение. Само защото един последовател на Кант не счита, че завладяването не е достатъчна причина за един християнин да не вярва в епистемиологичния идеал за Божия ум).

Приближаването до пълната истина относно нещо е изключителната цел на науката, но изпълнението на тази цел наистина зависи от религиозната рамка на дадения човек. Голяма част от западната наука изглежда съгласна да изучава феноменални факти, независимо от Бога и цялостното значение на тези факти. Обаче, не е необходимо науката да ограничава себе си до това. Науката в царството не би могла да бъде така отрязана от целия живот и от Божиите цели за творението. Разбира се, поддържането, че човешките същества могат да познават това, което Бог знае, не означава, че те знаят това, което Бог знае. Този важен проблем, обаче, трябва да бъде оставен на други с по-голяма компетентност и място, отколкото имам аз, за да се занимавам с това.

Сътворението: от ума на Царя

Втория компонент на контекста на психологията на царството е обектът на тази наука: човешкото естество. Писанието разкрива, че цялото творение (включително човешкото естество) има ред и че редът идва от и свидетелства за Бога (OODonovan, 1986). Бог създаде всички неща и продължава да ги държи заедно чрез словото на Своята сила (Бит. 1; Кол. 1:17; Евр. 1:3). Исус Христос е това Слово на Бога (Йоан 1:1-14; срв. Пр. 8:12-36). Словото на Бога, тогава, е източникът на присъщата законност и ред, които се откриват в цялото творение (Frame, 1987), и това слово дава разбираемост на творението, изразена в неговата структура и развитие, което е фокусът на учения. Затова, когато учения се среща с творението, той или тя ще среща част от славата, мъдростта и силата на Бога (Пс. 19:1-3; Рим. 1:20). Това свидетелство е очевидно също и в хората: човешката съвест (Рим. 2:12-13) и радостта (Деян. 14:17) свидетелстват за Бога. Цялото творение представлява символ (Torrance, 1969), тъй като всеки аспект на Божието творение сочи отвъд себе си към своя създател и свидетелства за Бога и неговите чудеса. Тъй като Бог е направил всичко, всеки факт, всяка връзка между всеки факт, и всеки контекст, в рамките, на който фактите и връзките между тях са поставени, и в общ и в специфичен, исторически-условните контексти са, каквито са, поради това къде са в Божия план (Stoker, 1973). Както Spier казва (1954): “Всичко, което е сътворено, притежава значение. С други думи творението не е самодостатъчно. Нищо не съществува само или за себе си. Всичко съществува във връзка с други неща. И всеки аспект от реалността насочва отвъд себе си към другите аспекти на реалността. Творението не съдържа точка за почивка в себе си, но насочва отвъд себе си към Твореца” (стр. 20).

Да игнорираме или да изоставим този компонент в науката е да не разберем правилно сътворението. Stoker (1973) пише “Нито една област, нито един факт може да бъде обективно, правилно и истинно тълкуван, докато не бъде видян в неговата абсолютна зависимост от Бога” (стр. 59). Но как може да бъде това? Много невярващи откриват много неща без дори да признават Бога. Stoker, обаче, е правил разлика между “хоризонталът значение-момент” и “вертикалът значение-момент” на дадено нещо. Хоризонталът е значението на дадено нещо, което го отличава от другите неща, например, това, което прави едно дърво да е дърво, а не пеперуда. Това измерение на значението често може да бъде изучавано от което и да е компетентно човешко същество. Вертикалът значение-момент е неговата Бого-създаденост и божествено значение и за да оцениш това измерение е необходимо вярно знание.

Обаче, въпреки че са отличими, тези два аспекта на значението се обединяват в Божия ум, и следователно те би трябвало да бъдат обединени и в умовете на Божиите служители. Да изоставим вертикалното измерение е да изоставим това, което безспорно е най-важната черта на всеки факт: връзката му с Бога. Очевидно един невярващ може да знае много относно отделен вид дърво: формата на неговите листа, типа кора, която има, плодът му; но да не вземеш предвид Твореца на това дърво е да пропуснеш превъзходността на това дърво. Нека предположим, че някой каже, че той или тя знае кой е откривателят на теорията за социалното научаване, че той е работил за правителството по време на Втората световна война, че е провел по-голямата част от изследванията си върху плъхове, че е написал новела, която е илюстрирала неговата гледна точка върху човешкото научаване и че името му е Албърт Бандура. Може ли някой да каже, че този човек е знаел кой е откривателят на теорията за социалното научаване? По подобен начин, да оставиш Бог извън разбирането на даден човек за нещо, е да пропуснеш най-важното.

Това е особено приложимо в психологията, където субективните неща толкова ясно и директно се отнасят към Бога. В подобни области свидетелството на Бога помага да се оформи съдържанието на човешкото разбиране на самата тема. Как може човек да разбере човешките същества, които са по Божия образ, без да се отнесе към Бога, това, което се представя? Как хората могат правилно да разберат неща като човешката мотивация, действия, или самооценка без да размишляват върху връзката между човека и Бога? И така, признаването на Бога се изисква, за да бъде психологията най-изчерпателна.

Тенденцията да се прикрива (затъмнява) ума на Царя

Че хората виждат неща по различен начин е станало всеизвестна истина в социалната психология (Nisbett & Ross, 1980). Тези различия са поради предишни научени неща и обучения, а също и поради широко разпространена тенденция да се видят нещата по начини, които развиват позитивната самооценка на човек (Myers, 1980). Обаче (може би свързано с този служещ на себе си уклон), е очевидно, че хората също така имат и уклон против Бога и против всичко, което принадлежи на Него. Този уклон води хората към това да се противят да видят нещата по Неговия начин, дотолкова, доколкото подобна истина носи със себе си връзка с и отговорност пред Него; така че колкото по-близо е темата до това вертикално измерение - религиозното ядро на човешкото съществуване (Jones, 1986), толкова повече истината бива замъглена. Като следствие от това, човешките науки и особено религията са най-засегнати; математиката и физиката изглежда, че са силно засегнати.3 В психологията този мотив променя много малко изследването на перцепцията, но изкривява преценките относно зрелостта и аномалността значително повече, тъй като подобни преценки са по-тясно свързани към човешката връзка с Бога. Тази тенденция да се замъглява истината е била наречена “неетичните ефекти от греха” (Nash, 1988; Westphal, 1990).

Въпреки че християните са били в основата си освободени от силата на греха чрез Христос, те по никакъв начин не са откъснати от неговото влияние. Всъщност, неправилен страничен ефект от това да си примирен с Бога може да бъде една фалшива самоувереност, която ги води да действат така, сякаш имат имунитет от грешки и уклон да служат на себе си. Резултатите от подобни отношения в църквата са толкова пагубни, колкото и очевидни. И въпреки това като са били освободени от нуждата да защитават себе си, християните, от всички хора, би трябвало да бъдат запознати с греховното противопоставяне на човешкия ум на истината (а също и ограниченията на човешкия ум поради ограниченията на човешките същества). Тази увереност би трябвало да насърчи този вид смирение, който води християните до това да се покорят на истината, където и да я намерят, да претеглят увереността според това, което е очевидно, да търсят ново знание, и да се отказват от фалшивите вярвания в светлината на по-нататъшни доказателства.

Дар от Царя: благодатта на Сътворението

Но ако грехът е толкова изопачаващ, как става така, че не-християните знаят толкова много неща, които са истина? За да започнем, човешката раса продължава да изпълнява Божията заповед при сътворението (Van Til, 1959), дадена в Битие 1, да покорят земята. Науката е един начин, по който падналите хора продължават (несъзнателно) да се покоряват на техния Бог. Обаче, като цяло всички добри неща идват от Бога (Яков 1:17), и тъй като Той е източникът на цялото знание и мъдрост, каквото и да има човек, то трябва да е дошло от Него. Исая заявява, че Бог “инструктира и учи” фермера на умението да бъде фермер (28:24-29). Бог продължава да учи носителите на Неговия образ. Тази милост частично, но значимо, задържа не-етичните ефекти на греха, като позволява на носителите на Божия образ да разберат безброй аспекти от Неговото творение, въпреки че са отделени от Него. Тази доброта на Бога за тези, които продължават да се противят на Неговите цели е била наречена обща благодат (Murray, 1977; C. Van Til, 1972; H. Van Til, 1959). Обаче, творческата благодат се използва тук, за да подчертае своето единство и връзка с Божията доброта в сътворението. Въпреки това, тази благодат е незаслужена, дадена на грешниците, които живеят независимо от Дарителя. Още повече, че творческата благодат е дадена, за да води до изкупителната благодат (Рим. 2:4; Donovan, 1986), и така е подчинена на нея.4 Невярващият би трябвало да бъде смирен чрез Божията доброта и да се обърне към него, за да бъде примирен. Въпреки всичко, като резултат от добротата на Господ на психологията, не-християните в миналия век са открили много важни аспекти на човешкото естество. Въпреки че грехът продължава да затъмнява някои от най-важните аспекти, на не-християните е дадена възможност да съзрат много от Божествения ум в реда на творението и тези в Божието царство ще горят от желание да празнуват Божията доброта където и да се появи тя.

Документите на царството

Особено в светлината на неясния мотив на греха, хората са щастливи, че интерпретацията на Божия ум в творението не става в един буквален вакуум. Бог е открил истината вербално в Стария и Новия Завети. За цялата си яснота, умът на Бога в творението не е толкова ясен, колкото изговореното Му слово (Crabb, 1981). Вербалното откровение, което откриваме в Библията осигурява вдъхновената субстанция на християнския поглед към света, а също и разкритата воля на Царя за мислите, сърцето и живота на Неговите подчинени. Заедно с Духа, те осигуряват вдъхновени от Бога „очила” (Calvin, 1556/1960), без които хората са неспособни да видят останалото от Божието слово в творението, по начина, по който то наистина е представено. Още повече, Писанията са нормативното добро за душата. На човека е заповядано да ги приеме и чрез опита да влезе в тяхната истина, за свое собствено добро. Докато, разбира се, не са написани с научен, технически език, тези документи представят теми от изключително голяма важност за психологията от гледна точка на царството (Johnson, 1992). Само когато християните бъдат напълно пропити от гледната точка на Писанието относно човешкото естество, те ще могат да предложат една реална алтернатива на съвременната, секуларна психология, която да бъде в по-голямо съзвучие с Божията гледна точка.

В течение на вековете християните са се различавали в гледните си точки относно това как отнасят Писанията (и вярата и теологията) към философията и други академични дисциплини. Един подход е бил да се види Божието слово в творението, и Писанията, като фундаментално различни. Такъв дуализъм приема, че истината би могла да бъде разкрита чрез човешкия разум (или практиката на науката) отделно от разкритата истина на Писанията, и този подход може да бъде видян в някои от ранните църковни отци, а също и при по-късни учители, влиятелни като Aquinas. Обаче, християни като Aquinas са вярвали, че все още съществува една фундаментална връзка между истината, предадена чрез разум и по откровение чрез вяра. В съвременния период, автономията на разума е радикализирана в свобода от вяра, така че автономията на разума (и науката) е станало допускане, което не се поставя под въпрос, на модерната епистемология (Schaeffer, 1968a; Van Til, 1969). Вярата е била сведена до субективно мнение, докато знанието е било (и е) считано за факт, потвърден от разума (или изследвания).

Понастоящем, евангелският перспективизъм (напр., Jeeves, 1976; Myers, 1978) широко поддържа религиозната автономия на психологията. Тази позиция признава важността на религиозната вяра, но твърди, че добрата наука изисква поставянето в скоби личната вяра на човека и поставянето и на различно епистемологично ниво. Определени версии на схващането за интеграцията също са насърчили разделението между вярата и другите форми на познание. Тези версии приемат независимостта на връзките на теоретичната мисъл в науките от вярата/теологията и загатват, че главната интелектуална задача на християнина е да интегрира своите религиозни вярвания с дисциплини, които вече са били развити. Обаче, в подобни версии, въведението на вярата в структурата на знанието, неизбежно става процес от втори ред. Психологията първо е създадена от (най-вече) тези извън царството (които не могат да виждат нещата теоцентрично); и само след това тя се свързва с християнската вяра. Проблемът е, че подобни версии на интеграция позволяват вярата да бъде въведена в проекта твърде късно, за да бъде от формираща стойност. Още повече, въпреки че оценяват ефектите от творческата благодат, подобни подходи са относително наивни по отношение неетичните ефекти от греха.

Друг древен подход към връзката вяра/Писание/теология към философията и други дисциплини е подчертал единството на Божието слово в сътворението и Писанието, зависимостта на цялата теоретична мисъл от вярата и пълното единство на човешката мисъл в ума на Бога. Тази позиция поддържа, че абсолютната вяра-вярвания на човека формират една специална категория на знания-вярвания, които логично предшестват и осигуряват основата за всичкото останало знание. Християнските мислители, толкова различни, като Augustine, Bonaventure, Pascal, Kuyper, C. Van Til, Dooyeweerd, и Plantinga твърдят (по различни начини), че всеки притежава вяра-вярвания от някакъв вид и тези вяра-вярвания могат легитимно да оформят това, което съставлява останалото знание в човешкия епистемологичен проект.

Думата дуализъм, която разделя Божието слово в сътворението и Писанието трябва, по някакъв начин, да бъде преодоляна, ако човек ще развива визия за човешкото естество, която да разкрива единството на тези две форми на Божествено разкриване, които са вече обединени в Бога. От християнска гледна точка Божият ум е това, с което, като цяло, се занимават всички науки. Още повече, че Христос е Божието слово, единствената изява на Божия ум. Следователно, той е интеграцията на сътворения и разкрития рационален ред. Божият ум, разкрит в сътворението и в Писанието е едно хармонично единство, изразено чрез Христос, в когото са скрити всички богатства на мъдростта и знанието (Кол. 2:3). Следователно е погрешно да се позволява на секуларното разбиране на един аспект от Божието слово (творческия ред) да се развива автономно (особено след като това е силно развито от тези, които работят по дневен ред, който не е от царството), и след това да се търси как той да бъде свързан с другия, постфактум.5 За да постигнем по-голямо съгласие с Божия ум, е необходимо да правим психология като диалектично свързваме двата аспекта на едното Слово постоянно, от началото (като използваме херменевтичен кръг, Палмър, 1969). Това ще насърчи реализирането на Христовото господство в психологията по-цялостно отколкото прави това дуалистичния подход, като позволи библейските учения да предложат потенциално плодоносни курсова по изследване, изграждане на теории, и съветване, и като позволят една по-радикална критика на секуларните модели в модерната психология, което ще доведе в края до по-голяма валидност в психологията. (Програмата на Християнската психология не отхвърля интеграцията, но тя също е не вижда интеграцията като единствената задача на християнина).

Отговорите на царството към изявяването на Божия ум

Последния компонент на психологията на царството е самият християнин – тя или той. Християнинът е призован да отговори на Бога и на откровението на Неговия ум, като член на царството.

Познаване на царството и страх от Господа. Книгата „Притчи” съдържа провокативното твърдение, че страхът от Яхве е началото на знанието (1:7) и мъдростта (9:10). Преди човек да може да знае каквото и да е в подробния смисъл, който ще бъде дискутиран в тази секция, той смирено трябва да признае и да почита Създателя на всички неща. Von Rad (1972) писа, че мъдрите мъже на Израел не са постулирали разделение между вяра и знание, защото те дори не са можели да си представят реалност, която да не е била контролирана от Яхве. Да знаеш – това е било етична и религиозна дейност за мъдреците, ръководена под авторитета на Господа на живота. Още повече, това учение на Притчи предлага, че старейшините на Израел са виждали, че основната опасност в търсенето на знание е да започнеш погрешно, да започнеш с гордост и с пренебрежение към Бога (Von Rad, 1972). Von Rad продължава и казва, че Вярата не пречи – както това популярно се вярва днес – на знанието; обратно, тя е, което освобождава знанието, помага му наистина да заеме мястото си, като му го показва в сферата на различната човешка дейност. В Израел, интелекта никога не се е освобождавал или ставал независим от основата на цялото си съществуване, т.е. от посвещението си на Яхве. (p. 68)

Разбира се някой може да възрази, че това учение на Притчи се отнася до знанието на здравия разум или моралната мъдрост, като тази на Притчи, а не до вида научно разсъждение, което съществува в психологията. Обаче, мъдреците на Израел не са били невежи по отношение на научното разбиране. Соломон, например, е бил познат с огромното си познание за животните и птиците (3Царе 4:29-34). Но още повече, Притчи особено се занимава с началния момент на знанието. Защо страхът от Бога трябва да бъде издиган толкова високо, абстрактно ниво на разсъждение? Но той изглежда по-важен тук, за да пази човек от високомерие. Изразът „страх от Бога” е просто кратък начин за описание на присъщия теоцентричен контекст на царството за всяка легитимна дейност, основана на познанието.

Тази употреба на страха от Бога предполага, че отговора на християнина в науката трябва да бъде отговор на послушание. Според Frame (1987), знанието за християнина върви ръка за ръка с послушанието. „Нито едното не е едностранно по-важно от другото, временно или причинно. Те са неделими и едновременни” (стр. 43). Подобно и O`Donovan (1986) заявява: „Знанието за естествения ред е морално знание, и като такова е координирано с послушание. Не може да има истинско знание за този ред без приемането му от любов и без съгласие с него” (стр. 87). Християните се покоряват на Бога като Го следват в търсенето си на истината там, където Той ги води.

Заявете „Господ царува”. Простото размишление върху някои от тайните в природата (например, как децата се оформят в матката; Пс. 139:13-15), неизбежно предизвиква радостна хвала в християнина. Чудото и славата на творението провокира отговор на страхопочитание и оценка на красотата и сложността на творението, а и на неговия Творец. Ако приемем, че работата на учения-изследовател, учител или съветник включва размишление върху подобна красота, би изглеждало подходящо той или тя редовно да се прекланя пред Бога по време на ежедневните си дейности. Такава хвала е най-малката част от това какво означава да живееш в Божието царство.

Отсъствието на такава хвала в съвременната психология представлява още едно доказателство, че този свят се е отчуждил от своя Създател. Днес Господа на Вселената е изхвърлен от творението Си и е сведен само до църковни сгради и погребения. Християнството е призовано да отдаде слава на Бога сред народите (Пс. 18:49; 57:9; 96:3; 108:3; 96:10). Да практикуваш психология в царството, следователно неизбежно включва искрено отдаване на хвала и признаване на Неговото господство.

Да се бориш за Царя. Психологията на царството също така включва да се бориш против това, което се противопоставя на Царя. Докато Бог иска всички да се присъединят на Негова страна, волята Му продължава да бъде отхвърляна на Земята. Човешката история се състои от фундаментална обществена борба, която ще продължи, докато Исус не дойде отново (Berkhof, 1979; Plantinga, 1990; Schaeffer, 1968b). По времето на тази ера, християните са призовани да участват в този свръхестествен конфликт. Учителите, студентите, изследователите и съветниците по християнска психология много ясно са включени в тази борба. Полето на психологията не е неутрално; то принадлежи на Бога. И въпреки това, съвременната психология демонстрира широкоразпространено отделяне от своя Господар; Бог не присъства в нито една от теориите и практиките и. Тя е сбор от системи почти напълно светски в абсолютните си вярвания, тълкувания и заключения.

Павел признава тази борба на нивото на познанието. В 1Коринтяни 1-3 той прави разлика между два вида познание: мъдростта на света или на хората (1:20; 2:5; 3:19) и плътската мъдрост (3:3) от една страна и мъдростта на Бога (1:21) и думите научени от Духа (2:13) от друга. Той предупреди колосяните да падат в плен (военна метафора) „с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (Кол. 2:8). Очевидно те са били изложени на определени грешки, които Павел е разглеждал като еретични. Той им казва да не попадат в плен на мисленето на старата епоха (истина, която идва само от паднали, човешки източници), но да бъдат вкоренени в Христос, Който е Източникът на новата мъдрост. Вие умряхте с Христос, писа той, към първоначалните учения на света (2:20); живейте нови в Христос, уверени, че новото ви аз „подновено според истинското знание по образа на Този, Който го е създал” (3:10). Царството има нова мъдрост и да участваш в него означава да се предадеш на тази мъдрост и да отхвърлиш мъдростта на този век/свят (Dennison, 1985). Във 2Коринтяни 10:3-6 ясно излага предизвикателството, което стои пред вярващия:

„Защото, ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа”.

Павел призова своите читатели да се съпротивят на неверието където и да се появи то, и да изследват всяка мисъл, за да предадат всички бунтовни мисли в „покорство на Христос”. За християнина психолог това би включвало борба с теориите и интерпретациите на изследванията, които съставляват съвременната психология и пресяване на безбожните теории и горда независимост, които са втъкани в съвременната версия на дисциплината, често толкова фино, че малко от това, което е директно подривно, ще бъде видяно от необученото око. Обаче, допускания като тези, че хората не са нищо повече от организми или подобни на компютър мислещи машини, че хората не са отговорни за своето поведение, че моралността е биология, че най-висшата цел на терапията е определеното от личността щастие и че нормалността не може да бъде абсолютно определена, изпълват писанията на съвременната психология. Психологът на царството е призован да извади подобни нишки от тъканта на психологията и да вплете отново в дисциплината Божиите твърдения.

Abraham Kuyper, теолог, основател на Свободния Университет в Амстердам и министър председател на Холандия (1904-1908) споделя много мисли за конструктивното място на християнина в света. Той твърди (1898), че мислещите умове са били разделени на два отличителни лагера, поради новорождението, промяната на християнина поради спасението от Христос. Според Kuyper, когато силата на новорождението бива разбрана, тя неизбежно води до формирането на два вида наука: едната основана върху принципи на не-вярване и неизбежно деформирана от греха, и другата основана върху вярата в Бога и покорство на Писанието. Той е вярвал, че новорождението и обратния процес работят по същество върху два различни проекта, всеки водещ в различни посоки. Ако говорим от религиозна гледна точка не може да има никакво пълно единство на науката, защото съществуването на Божието царство е създало различен сбор от науки (науки на царството), които се практикуват, за да носят слава на Бога и които се оформят от различни допускания и различно съдържание от науките, създадени от не-християни. Допусканията на тези две групи могат да се различават толкова много, че дори това, което съставлява основата на един спор, може да не бъде споделено. Следвайки Августин той е вярвал, че новорождението неизбежно води до една фундаментална антитеза между града (или царството) на Бога и града на Човека.

Въпреки това Kuyper (1898) признава, че невярващите могат да получат истината. Той пише, че учените, които практикуват двата типа наука няма да се различават в измерването или наблюдението; по подобен начин логиката и езикът са формално същите и за двете групи. Като следствие от това, много теории и тълкувания на дадена информация, ще бъдат валидни. (Неговата работа върху общата благодат е по-обширна от която и да било в църковната история, H. Van Til, 1959. За нещастие, по-голямата част от нея остава на холандски език). Обаче, Kuyper е вярвал, че не-етичните ефекти от греха предразполагат невярващите да замъгляват истината в ключови моменти, като по този начин стигат до науки, които продължават не-теоцентрична посока.

Според Kuyper, тогава, част от борбата за Божията истина в неговото царство включва идентифициране на истината, използвана в служенето на други богове и вземането и, поради истинския и източник и собственик. Обаче, остава една голяма трудност: Как вярващия различава това, което е валидно, при положение, че той се бори за вярата вътре в психологията? Тази работа е изключително трудна в настоящата ситуация, като имаме предвид огромния социален натиск и ограничение върху християните в академичните силови центрове на съвременната култура, да мислят секуларно и да потискат християнското тълкувание. Този контекст може да доведе до компромиси със секуларното мислене, като резултатът от това е наречен синтеза (Runner, 1982). Чрез образованието и излагането на не-християнската мисъл, преди и след като стане християнин, вярващия неизбежно смесва истината и грешката. Но, Runner твърди, че християните са призовани към делото на очистването, или реформирането, на своето мислене от секуларното или езическо влияние към все по-близко съгласие със Словото на Бога в творението и Писанието. Част от нашата задача като психолози на царството следователно ще включва самокритика, така че да се противопоставяме на нашата собствена тенденция към синтеза с не-християнската мисъл, въпреки че се възползваме от всичко, което е наистина добро в секуларната психология.

Кои са някои от психологичните тези, за които би трябвало християните да се сражават, докато си взаимодействат с тези в съвременната психология? Поради различните допускания, някои теми е почти безполезно да се дискутират (например грехът или Святият Дух). Обаче, новорождението може да се появи (и това се е случвало) при доста други предмети, включително теми с акцент върху човешкото в рамките на дисциплината (Van Leeuwen, 1985), ценности в съветването (Tjeltveit, 1989), положителния принос на нечие семейство и социалната традиция за формирането на аза, важността на разказа за моралното развитие (Vitz, 1990), етичния критерий за установяването на аномалията и психологическото добруване, влиянието на индивидуализма и капитализма върху професията на съветника (Dueck, 1995), валидността на злото и вината, реалността на волята и влиянието на човешкият избор върху неврохимията, и стойността на религията за психологията (Jones, 1994).

Трябва да се подчертае, че Господ желае към този конфликт да не се подхожда със светски оръжия от злословене и високомерие, но с „оръжията” на царството – любов, смирение и уважение за всички, които носят Божия образ. Царството не е противоположно на принципния плурализъм, който слуша с уважение и се учи от другите, от гледна точка на вярата.

Сътрудничество с хората извън царството. В отношение с предишната точка, много християни психолози работят в области, които са относително неутрални: например, съставянето на тестове за постижения, изследване на въображението, лечение на умствена изостаналост, или приспособяване на работници. Такава работа обикновено включва сътрудничество с не-християни. Въпреки че е очевидно, трябва особено да се отбележи, че такава дейност, когато се върши с вяра, се съчетава с вярното участие в Божията творческа благодат и е легитимна и ценна работа за царството. Такива усилия не са по-различни от преподаване в обществено училище или работа в здравно заведение. Християните трябва напълно да сътрудничат с всички, които работят с творческата благодат. Предпазливостта е оправдана само когато дейността застрашава висшето добро на изкупителната благодат.

Развиване на християнска психология. Като част от християнския отговор на Божия ум в творението, той или тя е призован да бъде съзидателен отново. Християните психолози имат много повече за вършене от просто паразитно да пресяват писанията на техните секуларни колеги. Вярата на християнина има своя информация, която би могла, или не би могла, да прилича на информацията на която и да е секуларна психология. В Божието царство, християнското психологично общество е свободно да начертае нова територия в психологията. Като се потопи в Писанието и в християнската традиция, християнина психолог може да успее да открие нови факти и теории, да изобрети нови линии на изследване за по-точно разбиране на човешкото естество по начина, по който Бог го вижда. Християните психолози са свободни да се отнасят по-сериозно към реалността на човешкия избор и личната отговорност; любовта агапе, надеждата, радостта, смирението и други изключително християнски добродетели; греха и неговото развитие, вината и лицемерието; демоничното; повлияни от Библията определения на аномалията и зрелостта; духовното формиране според благодатта; обитаването и силата на Святия Дух; развитието на спасяваща вяра; влиянието на единството с Христос върху разбирането за себе си, върху личната ефикасност, и място на контрол; и теоцентричната мотивация; ако трябва да споделим някои. Вършенето на това би довело до доста изследване и теории, които качествено се различават от продукцията на модерната психология. Християните в психологията трябва да вършат повече от просто да допринасят за полето на психологията такова, каквото е. Те имат задължение към Бога и Неговия народ да работят за психология, която е напълно в съгласие с Християнската рамка, без значение дали се приема от секуларистите. Поради своята трудност, тази част от задачата е била малко разбирана досега; все пак е била извършена обещаваща работа в известна степен в различни среди (e.g., Adams, 1979; Anderson, 1990; Benner, 1988; Crabb, 1988; Evans, 1989; Narramore, 1984; Oden, 1990; Powlison, 1988; Roberts, 1990, 1993; и други).

Интегриране с царството. Нищо от това не означава, че интеграцията е ненужна. Обаче, тя би трябвало да бъде разглеждана по-скоро като второстепенна, а не като първостепенна; подчинена на задачата да се развива една рамка, изследване, теория и практика, по-покорна на Божия ум, отколкото на това, което е приемливо за съвременната психология. Този приоритет предполага една промяна от традиционните понятия за интеграция, които са я разглеждали като фундаментална интердисциплинарна вместо интер-колективна. Психолога на царството не търси да интегрира вярата с психологията, защото психологията, както и целия живот, е израз на вярата. Вместо това целта е да се разбере как да се използва психологическата работа, създадена от различните общества на вярата (например, модерното). Проблемът не е проблем на категорията, колкото е проблем на превода (cf. MacIntyre, 1988). Този тип проблем изисква човек да работи, за да разбере какво означава обществото преди да превежда или да концептуализира отново тяхната психологическа работа в това, което християните имат предвид (което е обратното на традиционната гледна точка, която приема значението на текста за относително не-проблематично). Когато интеграцията бива разглеждана като главно задължение, една съдбовна (дуалистична) стъпка вече е била направена: появила се е цепнатина между вярата и аргумента/науката, над която интеграцията се опитва да построи мост. Въпреки, че е странно съвместим с модерното, тази гледна точка за интеграцията за нещастие подкопава интерпретативната роля, която християнската рамка би трябвало да играе в човешката мисъл. В добавка, тя увеличава вероятността християните несъзнателно да синтезират непроверени секуларни допускания в своята система от вярвания. И накрая, тя ограничава креативността на християнина, като прави невъзможно да се отиде концептуално отвъд работата на други общества.

Въпреки това, след всичко казано до тук, проучванията и теориите на тези, които са извън Божието царство би трябвало да се приемат с благодарност, поради неговата творческа благодат, до степента, до която те точно отразяват сътвореният ред. Тази перспектива е особено необходима днес, тъй като голямата част от добрите психологични изследвания се прави от не-християни. Като следствие от това, интеграцията, правилно разбрана, остава едно важно дело.

Интеграцията в рамките на царството включва най-малко пет стъпки. Първата стъпка е просто активирането на човешката християнска оценъчна рамка (включително верските вярвания, като християнската история „сътворение, грехопадение, изкупление и съвършенство” и други вярвания, които се отнасят до човешкото естество, например човешкото). Активирането на тази схема от светска гледна точка е предпоставка за християнското критично мислене; иначе, човешките вярвания формират едно гето в човешкия ум, като не осигуряват оценъчно влияние относно секуларния материал, който човек чете. Второ, опитът е направен, за да се разбере изводът и концепцията, която е фокусът на интеграцията. Това разбиране ще включи отпратка към окончателната рамка на автора/школата, за да може адекватно да се интерпретира пълния му смисъл. Трето, изводът, или концепцията би трябвало да бъде преценена с термините на нейната съвместимост с Писанието, а също и дали тя изпълнява други критерии за валидност, включително теоретична подкрепа, статистически процедури, изследователски замисъл, пробване, емпирично доказателство, и т.н. Проблеми като пробване или крайна хетеродоксия (т.е. твърдението, че всички хора имат бог-аз в себе си), биха подкопали доверието в изводите и биха предизвикали тяхното категорично отхвърляне. Тази стъпка отдавна е призната за важна за християните в психологията (например, Crabb, 1977). Ако концепцията премине този тест, степента на нейната теоретична сложност и, съответно, нивото на интеграция, което е включено (Larzelere, 1980) ще трябва да бъдат оценени. Простите психологични факти изискват малко в начина на повторното им тълкуване (може би просто признаване на това, че са сътворени), докато терапевтичните факти може да изискват по-радикална трансформация. И накрая, в зависимост от тези предишни преценки, следва работата на християнския превод или реконцептуализация. Тази стъпка изисква да се намери смисъла на първоначалния извод или концепт, според християнската оценъчна рамка и граматика.

Като първи пример, помислете над връзката на позитивните илюзии и умственото здраве. Открито е, че самоизмамата има за резултат по-добра адаптивност и по-голямо общо щастие, което е довело някои до заключението, че има самоизмама, която е по същество добра (Taylor, 1989). Един християнин може да оцени такива връзки, обаче, и все пак да разбере, че самоизмамата е обикновено едно зло, така че добрите последици на такава когнитивна дейност са само относително добри, но не носят непременно слава на Бога. Тук, интеграцията включва отново оценка на моралната оценка на извода. Противоположно на позитивизма, подобни морални оценки са част о психологията (както това се засвидетелства от секуларните оценки на самоизмамата, като тези на Taylor). Като друг пример, натуралистичната ориентация на изследването на мястото на контрол (LOC) е довело до приемането, че има две LOC ориентации, които формират краищата на континуума: вътрешен и външен. Но, сложното християнско разбиране е по необходимост по-сложно. Бог може да бъде разгледан като пълният източник на човешката доброта, като това знание служи за увеличаване на чувството на лична ефикасност на човека. Един християнин тогава може да бъде и силен външно и вътрешно в отношение към Бога. В този пример, интеграцията включва допускането на съвременните LOC концепции, заедно с признаването на християнската уникална, зависеща връзка с Твореца, която има за резултат по-сложна LOC схема (Stephens, 1985).

Концепцията на Маслоу за самоактуализацията изисква дори още по-голяма грижа в интеграцията. От разстояние идеите на самоактуализацията и освещаването изглеждат някак си подобни. Обаче, при по-подробно изследване, човек вижда, че идеята на Маслоу е изразена в рамките на едно лингвистично общество и натуралистична рамка, в която азът е разглеждан като върховен ориентиращ принцип в човешкия живот (Maslow, 1954, 1970).6 За християнина, обаче, връзката е предшестваща, превъзхождаща човешката връзка с Бога. Тъй като Бог е центърът на Вселената, християните през вековете са вярвали, че най-висшето мотивационно състояние, на което човек е бил способен, по необходимост е включвало преживяването на неговия Творец/Изкупител. Докато човек може да разпознае прилики между върховите преживявания на истинските християни и не-християните, самият Маслоу не е вярвал, че догматичната религия е била съвместима със самоактуализацията. Християните, също, би трябвало да бъдат внимателни да не приравнят формалната подобност с реалната идентичност. Павианите и хората имат много подобни неща, но разликите са доста големи и са причина те да бъдат групирани в различни семейства. Да се пренебрегнат такива различия няма да бъде толерирано в биологията. Проблемът е дори по-сериозен с психологичните концепции, подобно на самоактуализацията, тъй като разсъждения относно пълният мотивационен принцип на човешкия живот, са толкова зависими от социално-конструирани формулировки, че включват фундаменталната гледна точка за света, морала и теологичните посвещения. Преводът тук може да изисква изоставянето на термина самоактуализация на хуманистите. Обединяващата работа ще доведе християнското общество до това да се учи от изследванията на Маслоу по отношение най-висшата форма на човешки живот, която съвременните хора извън Христос постигат и да отбележи подобията с християнския опит; и въпреки това човек може да се нуждае от това да каже, че християнина се поставя в Христос-актуализация или нещо подобно, предавайки наследствената теоцентрична сродна база на най-високото ниво на човешка мотивация от християнска гледна точка и опитвайки се да опише нейните уникални черти.

Поради Божията творческа благодат, мнозинството от теорията и проучването на не-християните ще бъде ценно. Рядко някоя сериозно представен психологически извод или теория, няма да имат истинна стойност. Когато се открие грешка, това обикновено е паразит върху истината. Като следствие, заедно с каквато и да е модификация, преводът ще изисква запазването на какъвто и да е концептуален материал, който е считан за валиден. (Трябва да се добави, че чрез интегративния процес, има винаги нужда да бъдем отворени за корекция на човешката оценъчна рамка в определени теоретични, теологични и епистемологични граници).

Не всеки в царството, обаче, е съгласен относно стойността на интеграцията. Тези в движението за библейско съветване поставят под въпрос достойнствата да получават вдъхновение от не-християни що се отнася до душата, и то особено психотерапевтични вдъхновения (Adams, 1973, Bobgan & Bobgan, 1987; Ganz, 1993; MacArthur & Mack, 1994; напр., Мастърс Колидж няма първа специалност психология). Разбира се, тяхната главна грижа е съветването; и тук техния критицизъм е най-неудържим. Те са отправили едно нужно предупреждение в царството относно господството на Христос в съветването, особено в тяхната загриженост, че секуларната увереност в аза или в човешките стратегии замества вярното доверие в Божията сила да донесе изцеление на душата. Движението за библейско съветване се е съсредоточило върху двата, без съмнение, най-важни въпроса в човешкия живот: кой ще бъде Господ и как човек ще бъде променен по Негово подобие? Обаче, от реакцията на синтезата на много добронамерени християнски терапевти; и поради изключителния акцент върху антитезата и греха; лоша, бездушна ерудиция; и в някои случаи липса на библейска благотворителност (e.g., Bobgan & Bobgan, 1989), тяхната критика на съвременната психология и интеграция е опростила прекомерно тълкуванието на текстовете на секуларната психология и е довела мнозина между Божиите люде до объркване. Въпреки че има различия в тази група (напр, Adams, 1986, е признал, че психологията може да бъде легитимна), техния общ подход граничи с фундаменталисткото и реакционното. Те са виновни, затова че не са взели достатъчно насериозно Божията творческа благодат и изглеждат изключително пренебрежителни към начините, по които Бог е определил истинското формиране на знанието да се развие в една плуралистична култура. Не-християнският уклон е повлиял съдържанието и практиките на модерната психология, но също така е и причината, че Бог е открил толкова много за мозъка, научаването, човешкото развитие, мотивацията, социалните влияния, формите на аномалии, и дори полезните съветнически практики чрез усилията на секуларни психолози. Господ царува и Той използва дори тези, които Му се противят, да донесат слава на Него (Van Til, 1972). В пълно съгласие с изискванията на библейското съветване за една увеличаваща се теоцентрична ориентация, психолозите на царството би трябвало, въпреки това, с благодарност да използват Божиите дарове към не-християните, чрез процеса на християнското критично мислене, познат като интеграция, по един подчинен начин, който реконцептуализира истината под авторитета на Бога и Неговото слово.

Разглеждане на хората многомерно и йерархично. Хората са изключително сложни; „вътрешната мисъл и сърцето на човека са неизследими” (Пс. 64:6). Само Бог има изчерпателно знание за човешките същества. За да познаваш човешкото естество толкова пълно, колкото това е възможно, е необходимо да го изследваш от много различни позиции, включително биологична (генетична, хормонална, неврологична, морфологична), от околната среда (физическа, междуличностна, икономическа, културна), поведенческа, когнитивна, афективна, мотивационна, волева, биографична, характерологична, етична и религиозна; и като използваме много различни методи, включително наблюдение, изучаване на състояние, между културен, сравнителен, експериментален, статистически, разказвателен, дедуктивен, деконструктивен и феноменологичен. Много от тези перспективи и методи очевидно са били изследвани и използвани в модерната психология. И въпреки това поради сложността на работата и поради нео-позитивистичните и натуралистични допускания, които ограничават изричната употреба на стойност в рамките на тази дисциплина, модерната психология е пренебрегнала някои перспективи и е била неспособна да осигури цялостна оценъчна рамка, в която да тълкува, поставя, свързва милиардите факти, които са били открити до сега. Обаче, знаенето на нещата, както Бог ги знае, изисква да видим колкото се може повече от тяхната многомерна сложност и също така означава да ги разберем в техните йерархични отношения. Всички перспективи върху човешкото естество са важни, но някои са по-важни от други, например, специфично човешките и особено религиозните измерения. Като пример, биологичните и поведенчески изводи трябва да бъдат тълкувани в рамките на по-голямата, центрирана около човека, рамка, която признава човешкият избор и отговорност, и тази рамка, в отговор на това, би трябвало да бъде тълкувана в рамките на теоцентричната рамка, в която всички хора биват разбирани пред Бога. Прогресът в изговарянето на подобна тълкувателна рамка може да бъде видян в работата на Evans (1989), Farnsworth (1985), и Van Leeuwen (1985).

Работа към ума на Царя. На последно място, психолозите на царството се опитват да разберат Божието разбиране за човешките telos (или цели) чрез техните дейности в рамките на полето. Бог знае какви трябва да бъдат хората. Чрез Писанието, опита и изследването хората могат да дойдат до разбирането на Божиите желания и идеали за човечеството. Служенето на Господа изисква християнина психолог да осъществи Божиите разкрити ценности и норми в неговия или нейния живот, да помага на други да станат това, което Бог желае те да бъдат и да прави това, което той или тя могат, за да донесат справедливост за тези, които страдат. Като следствие от това християните в психологията ще бъдат привлечени чрез вяра по-близо до Божията воля в личния си живот: етично отношение към другите, избягване на определената от Библията неморалност и измама, и саможертвено помагайки на другите (това, което Farnsworth, 1985, е нарекъл „въплътена интеграция”). Ако отидем още по-натам, християнина изследовател може да бъде привлечен да проведе изследване, което се фокусира върху нуждите на бедните или недъгавите; докато учителя по психология не би гледал леко на хомосексуалното поведение, когато преподава върху сексуалната ориентация, въпреки това би насърчил съзнанието, че хомофобията е грях. Имайки предвид човешките telos за хората, които съветва, християнина психотерапевт би съветвал според Божието разбиране за човешката зрялост, като мъдро и с обич, но неизбежно търси да подхрани по подходящ начин една дълбока, по-богата връзка между Бога и техните клиенти. Също така, би изглеждало, че терапевта в царството не би позволил само финансовите условия да определят случаите му, но би работил и за тези, които нямат застраховка и не могат да платят цените за средната класа (Dueck, 1995).

Очевидно този вид работа е била вършена в продължение на десетилетия. Обаче, трябва да се направи разлика между дейност на царството, която се извършва в изкупителна благодат: направена в и за църквата изключително в християнски контекст; и дейност на царството, която се занимава с творческата благодат: служене на другите, които не обръщат внимание на религиозната сърцевина на живота си, най-малкото не директно, вършено в по-широк културен контекст, отколкото в църквата. Предишния тип дейност на царството включва развитие на християнската психология, преподаване психология в християнските институции, съветване на християни, оценяване и съветване на мисионери, писане до християнското общество, и обучаване на семейства или миряни съветници в църквите, всички с явно доверие в Библията и Святия Дух. Дейност на царството, която се занимава с творческата благодат, от друга страна, включва неща, като помагане на пуснати от затвора да останат на работа, оценяване на образователните нужди на деца с трудности в ученето, извършване на професионално съветване, преподаване в секуларни институции, съветване на жертви от бедствия, помагане на семейства да се научат да общуват, писане за секуларно общество, или предписване на лекарства за облекчаване на депресията без едно продължително, ясно определено признаване на Библията или на Божието присъствие. Такава работа, която свидетелства за Божията доброта и изявява Божията любов чрез християните към техните съседи, в основата си е добра.

Въпреки това, както беше посочено по-горе, има едно подчертано единство между творческата и изкупителната благодат в това, че на първата е дадено да води до втората. Дейност на царството свързано с творческата благодат накрая служи на Божиите изкупителни цели, защото посочва на Един, Който е Спасителят на всички (1Тим. 4:10). Още повече че християните трябва да бъдат стратегически поставени и разумно включени в живота на пост-християнската култура. Християните трябва да бъдат посветени с молитва на този тип работа, дотогава, докогато тя не противоречи на програмата на изкупителната благодат.

Проблемът е, че християните в психологията може несъзнателно да работят с не-християни по начини, които са противни на реда на изкупителната благодат и на Божия творчески ред. Например, човек, който е съветван, може да търси как да облекчи чувствата си за вина, които изпитва, поради своя продължаваща извънбрачна връзка. Да се помогне на такъв човек да потуши своята съвест, без да му се обърне внимание на греха би, от християнска гледна точка, било не етично и анти-изкупително. Живеенето в царството изисква психолозите да вършат всичко, което вършат за Божия слава, дори ако то противоречи на етичните норми на не-християните. Според основно индивидуалистичното, секуларно общество на съветниците, съветниците трябва да работят в ценностната система на човека, когото съветват. Обаче, в някои случаи, трудностите на клиентите са функция на патология в техните ценности. С такива хора, най-доброто нещо, което един съветник на царството, би могъл да направи е да им помогне да намерят по-добри ценности: ценностите на царството. Разбира се, това трябва да бъде направено с честност, мъдрост и уважение към човека. Още повече, че това може да има и икономически последици, защото уважението към клиента понякога ще доведе до препоръката, че клиентът е намерил друг съветник, който споделя повече от неговите или нейните ценности. Въпреки това, съветникът, който е ориентиран към царството, не може да подкрепя пътя на клиента, който го отдалечава от царството. Много от съветването относно въпроси, които се отнасят до морални избори, мотивация, вина, цел в живота, интерпретация на стреса и себе приемане, имат като цяло религиозно ядро. Християните психолози трябва много да внимават да не затвърдят директно или пасивно хората, които съветват, в не-теоцентрична посока. Независимо дали се занимава главно с християни или не-християни, психологът на царството ще търси да помогне на другите да се движат колкото се може повече в посоката на Божия ум, що се отнася до човешката нормалност и зрялост, и да прави колкото се може по-малко, което несъзнателно ще предизвика движение, което отдалечава от Бога.

Вярващия психолог е призован да участва в Божието царство. Секуларните сили, които основно контролират психологичните стандарти, списания и образователни институции, ще затруднят тази работа; това прави трудно дори разбирането на тази задача, особено за тези, които са обучени в такъв контекст. Обаче, християнина психолог, който участва в Божието царство ще бъде подвижен да постави под въпрос допусканията на тази епоха и ще откаже да се съгласи с нея, като търси преобразяване чрез обновяване на ума, сърцето и живота, за да служи радостно на Господа на психологията.

Topics: Uncategorized |

Comments