Библия и психология

« Христос, Господ на психологията | Main | ХРИСТИЯНИНЪТ И ПСИХОЛОГИЯТА »

By Ивайло Петров | декември 31, 2008

Библия и психология logo_college6

Donna J. Habenicht

410-00 Institute for Christian Teaching

12501 Old Columbia Pike

Silver Spring, MD 20904 USA

Symposium on the Bible and Adventist Scholarship

Juan Dolio, Dominican REpublic

March 19-26, 2000

Въведение

Съвременната психология, като наука, е относително млада и разностранна дисциплина, която се занимава с изучаването на ума/съзнанието, свързаните с него процеси и поведението на хора и животни. Науката психология може да се изследва от няколко различни гледни точки, включвайки и следните разнообразни теми: визуална перцепция, компютърни модели на мозъка, речта при шимпанзетата, умствени здравословни проблеми, теория за обучението, родителски практики, морален характер, развитие на човека и социална психология.

Психологията засяга и някой аспекти от ежедневния живот. На психолозите често се задават въпроси като: Детето ми нормално ли се развива? Как да дисциплинирам детето си? Какво може да се направи по отношение на проблема със СПИН? Какво причинява дислексия? Мислите ли, че детето ми може да е малтретирано в детската градина? Кой е най-добрият начин да се помогне на хората да се откажат от тютюнопушенето? Как да направя кучето си по-покорно?

Хората се обръщат към психолозите и за консултация при всякакви ситуации, от изграждането на жилищни съоръжения за деца престъпници до реформите в затворите, младежките групи в църквите, Head Start програми, училища, в които има случай на насилие и църкви, сблъскващи се със случаи на сексуални нередности сред членовете си. Почти безкрайния списък показва проблемите на човечеството в края на земната история.

ПСИХОЛОГИЯТА И ТЪРСЕНЕТО НА ИСТИНА

Психологията е научна дисциплина, която се базира преди всичко на проучвания. Въпреки това много области спадат към т.нар. “деликатна наука”, тъй като човешките същества са твърде сложни и отношенията им зависят от много променливи величини, някои от които по-трудно подлежат на контрол и измерване. Психологическите данни свързани с хората са рядко толкова ясни и категорични, в сравнение с математическите или химичните данни.

Търсенето на научна/изследователска истина е ръководило психологията още от самото й “раждане”. Какво казват проучванията? Решенията на училищните психолози и консултиращите и клиничните психолози са, до колкото е възможно, основани на откритията, свързани с проблема. Очаква се клиницистите да имат добро разбиране за методите и анализите на данните. Значителен брой въпроси са в националната програма за изследване.

Като християнски психолог аз съм открила два библейски стиха, подходящи за това изследване на истината. Йоан 8:32, Йоан 14:6 Без съмнение първоначалното значение на тези стихове не се е отнасяло до психологията, но аз мисля, че те могат с пълно основание да се приложат и към психологическото търсене на истината.

Изучавайки психологията, аз съм открила истинността на следното твърдение, излязло от перото на Е. Вайт: “Всеобщо пренебрегван факт е, не и без опасност, че заблудата рядко изглежда такава, каквато е. Смесвайки се или прилепявайки се към истината, тя бива приета.” (Възпитание, 1903, стр. 231). Сферата на психологията представя много възможности за смесване на истина и заблуда. Всеки християнски психолог трябва да бъде нащрек за това замъгляване на истината. Вярвам, че християнският психолог трябва добре да познава Библията, за да разбере къде стой тънката линия между истината и заблудата.

Вярвам, че всяка истина произлиза от Бога. Той е източникът на истина за света, включително и за хората, както и истината за душата и за бъдещето. Поучително е и друг цитат от книгата Възпитание: “Както луната и звездите от слънчевата система светят с отразената светлина от слънцето, така и, доколкото тяхното поучение е истинно, великите световни мислители отразяват лъчите на Слънцето на правдата. Всеки проблясък на мисълта и интелекта е от Светлината на света.” (Вайт, 1903, стр. 14.)

Както психолозите, така и други учени, откриват истината за света, включително и за човешките същества, те откриват лъчите на светлината от Бога. Тези лъчи могат да бъдат използвани да просветлят знанието ни за хората. Нашата задача е да различим кои открития отразяват Слънцето на правдата.

Всяка новооткрита истина трябва да бъде сравнявана с истината, разкрита ни в Божието Слово. В повечето случаи научните открития в психологията разкриват подробности от развитието и функционирането на човешките същества, за които не се говори в Библията. Например, как бебетата се привързват към тези, които се грижат за тях, как децата учат, как стресът се отразява на тялото и FMRI, което проследява функционирането на мозъка, сравнявайки как здрави и болни от дислексия деца се справят с четенето. Тази информация има практическо приложение, помагайки на хората да живеят по-пълноценно и здравословно. Библията не говори за тези подробности. Тя се фокусира върху отношенията между Бога и хората през различните периоди от историята, особено тези, отнасящи се до решението на проблема с греха.

Психологията се натъква на проблем, когато се опитва да обясни, от адвентна гледна точка, защо хората се развиват и променят по този начин. Еволюцията подсилва гледната точка на традиционната психология. Проблемът с греха не фигурира в никои обяснения на поведението или човешкото развитие. Също така нуждата от Спасител, който може да обнови ума на човека, не се среща в дискусии относно промените в поведението или лечението на психологически проблеми. Ето защо християнският психолог трябва да интегрира знанията си от психологията и теологията. Как могат да се хармонизират те?

ИНТЕГРАЦИЯ НА ПСИХОЛОГИЯ И ХРИСТИЯНСТВО

През последните няколко десетилетия християнските психолози, осъзнавайки, че истината и заблудата се смесват в психологията, са се борели с проблема за интеграцията на психологията и християнството. Поради наличието на разнообразни направления в психологията, е невъзможно да се установи един модел за тази интеграция. Психолозите, интересуващи се от консултиране или лечение са били най-активни в този процес, с подкрепата и на няколко други психолози от други сфери на дейност.

Този интеграционен период може да се раздели на три отделни фази: не-систематични действия до ранните години на 70-те на миналия век; период на интензивно изграждане на модел през последните години на същото десетилетие и началото на следващото; последван от период на относителен застой през последните години на 90-те. Християнската асоциация за психологически изследвания е създадена преди 25 години, целяща осъществяването на тази мечтана интеграция. Техните Journal of Psychology and Christianity и Journal of Psychology and Theology от университета Biola са осигурили основните средства за това.

Няколко важни книги са публикувани през 80 –те и 90-те по тази тема, като например: Личността в психологията: съвременна християнска оценка; (VanLeeuwen, 1985) Психологията през очите на вярата; (Myers & Jeeves, 1987) Брачно консултиране: християнски подход към консултирането на двойки; (Worthington, 1989) Модерни психотерапии: задълбочена християнска оценка; (Jones & Butman, 1991) Християнска гледна точка за човешкото развитие; (Aden, Benner & Ellens, 1992) Християнска теория за личността; (Vitz, 1994) Психологията от християнска гледна точка: анализ на основни проблеми (Faw, 1995).( The Person in Psychology: A Contemporary Christian Appraisal (VanLeeuwen, 1985); Psychology Through the Eyes of Faith (Myers & Jeeves, 1987); Marriage Counseling: A Christian Approach to Counseling Couples (Worthington, 1989); Modern Psycho-therapies: A Comprehensive Christian Appraisal (Jones & Butman, 1991); Christian Perspectives on Human Development (Aden, Benner & Ellens, 1992); A Christian Theory of Personality) Някой от тези книги са предназначени за читатели, посещаващи курсове по психология, като например встъпителна психология, развитие на хората и различни видове лечение.

Има ли днес постигнато съгласие между психологията и християнството? Не. Няма дори съгласие относно значението на термина интеграция, какво остава за процес или основната идея за един такъв модел или модели. Това означава ли, че се предаваме? Отново не. Броят на Journal of Psychology and Christianity (Журнал за психология и християнство) от лятото на 1996 е посветен на темата Отново за интеграцията и представя опитите до този момент.

Шест християнски психолога, станали известни в този процес, са били помолени да изкажат своите виждания в този брой. Всеки от тях трябвало да говори по следните теми: Личен опит и развитие като християнски психолог; връзка между християнство и психология; промени в християнството и психологията; доказателства за прогрес в процеса на интеграцията и бъдещи насоки. Техните разсъждения акцентират на различията, присъщи на процеса. Някой са оптимисти по отношение на това, което вече е постигнато и относно бъдещото развитие, докато други оплакват бавния прогрес. Всички коментират дезинтеграцията в психологията по принцип, най-вече поради факта, че влиянието на постмодерното мислене е размило или омаловажило търсенето на истината.

Настойчивостта в процеса на интеграцията може би също се е размила малко от новия интерес към религията и духовността в клиничната и консултираща психология. В същото време аз не бих предположила, че повечето или дори малка част от психолозите активно се включват в разработването на тази нова сфера, достатъчно е било публикувано относно смекчаването на преобладаващото настроение, че “психолозите не се интересуват от религия”. Някои от заглавията, които аз съм виждала цитирани са: Религията и клиничната практика в психологията (Shafranske, 1996); Духовна стратегия за съветване и психотерапия (Richards and Bergin, 1997); Интегрирането на духовността при лечение: възможности за практикуващи лекари (Miller, 1999); Духовни възможности при семейната терапия (Walsh, 1999); Наръчник по психотерапия и религиозни различия (Richards and Bergin, 2000)( Religion and the Clinical Practice of Psychology (Shafranske, 1996); A Spiritual Strategy for Counseling and Psychotherapy (Richards and Bergin, 1997); Integrating Spirituality Into Treatment: Resources for Practitioners (Miller,1999); Spiritual Resources in Family Therapy (Walsh, 1999); Handbook of Psychotherapy and Religious Diversity (Richards and Bergin, 2000)). Всички тези книги с изключение на книгата на Walsh са били публикувани от Американската асоциация по психология.

До колко християнските психолози, конкретно тези от християнската асоциация по психология и програмите за следдипломна квалификация към университетите във Fuller, Biola, и Wheaton, са допринесли за този интерес е трудно да се прецени. Смятам, че техните писания са имали някакво влияние през последните 3 десетилетия, но движението Ню Еидж и мултикултурната среда са оказали по-голямо влияние на сегашното мислене по отношение на религията и духовността в традиционната консултираща и клинична психология. Достатъчно е да се каже, че вече не е табу да се говори за религиозни и духовни намеси при работата с пациенти. Въпреки че нашите дефиниции за “религиозен” и ” духовен” може да се различават, със сигурност е направена голяма крачка напред.

През последните няколко десетилетия психолозите са открили някои понятия, които са определено свързани с религията- прощение, алтруистично служене вместо егоцентризъм, самоуважение вместо самооценка и са променили начина на мислене и в други сфери, така че те са по-близо сега до библейската гледна точка – как да се справяме с гнева и ролята на вината върху психичното здраве, например. Не всеки се съгласява с новите идеи, но добрата новина е, че тези идеи съществуват в специализираната литература и се признават от практикуващи и теоретично-ориентирани психолози.

БИБЛИЯ И ПСИХОЛОГИЯ

Психологията е изминала дълъг път от Фройд насам. Въпреки това, традиционната психология в наши дни не е основана върху Библията, никога не е била и вероятни никога няма да бъде. Дори и някои идеи да са близки до библейския начин на мислене, техният вариант в традиционната психология не произлиза от Библията, нито Библията е източникът за оценяване на теорията и практиката в психологията, както може би стоят нещата при християнските психолози. Библията не е написана като психологически трактат. Но предоставя много истории и напътствия, които описват Божия начин на общуване с хората – психология на Бога в действие, ако така ви харесва.

Това ни отвежда до основния въпрос на тази статия: С какво могат Писанията да допринесат към преподаването и знанията ни по психология?

Моите разсъждения по този въпрос ще бъдат разделени на 4 основни части: 1) интеграционни модели; 2) Християнски презумпции/принципи и фундаментални психологически въпроси; 3) Теоретични модели и християнски презумпции; 4) Библейски примери за психологически принципи. Накрая ще приключа с няколко мисли за това как изучаването на психологията е обогатило моето разбиране за Бога и е укрепило вярата ми в Неговото откровение. Моите коментари ще засягат тези сфери от психологията, с които аз съм най-запозната: консултиране, морален характер и религиозно развитие и развитието на човека през целия му живот.

ИНТЕГРАЦИОННИ МОДЕЛИ

Много различни модели са били предлагани за интеграцията между психологията и теологията. Всеки модел подхожда по различен начин към интеграционния процес, разглежда въпроса по различен начин и обикновено крайните резултати са различни.

Ек (1996) предложил организационна рамка за многостранен процес на интеграция, която може да бъде изходна точка за разсъжденията по проблемите на интеграцията. Таблица 1 е адаптация на тази схема. Забележете, че парадигмите предлагат 5 основни модела за интеграция: При първия модел психологията и теологията се отхвърлят взаимно, правейки интеграцията невъзможна. При втория психологията и теологията се преустройват взаимно, отхвърляйки както свръхестественото, така и природно-научното в процеса. В останалите 3 модела и психологията, и теологията приемат другата наука, но се свързват чрез трансформация, корелация и унификация, зависещо от конкретния модел. Ек също така предоставил и типични примери за всеки от моделите, освен за обединяващия процес, за който той не намерил пример.

Ек предложил своите модели, които били развити вследствие на изучаване на писанията за интеграцията по това време. Някои психолози не са съгласни с предложените модели на Ек и дадените примери, но това е част от интеграционния процес.

Някои известни психолози напълно отричат теологията като източник на истина. Сред тях са Фройд, Скинър, Уотсън, Елис. Тъй като техните теории са толкова известни, много хора вярват, че всички психолози отричат Библията. Джей Адамс открито отхвърля психологията като източник на истина. Тези крайно мислещи хора не могат да бъдат част от процеса на интеграция, защото те отричат другата страна.

Като преглеждам литературата по въпроса, мога лесно да разбера кой модел следват различните опониращи си страни. Но това може и да бъде много по-трудно умствено упражнение за студентите по психология, които са начинаещи в анализирането на интеграционните модели. Вярвам, че е много полезно да давам на студентите си задача да прочетат определено съчинение, да анализират автора и да открият кой интеграционен модел е използван. Обикновено, тази задача е предхождана от дискусия по интеграционните проблеми и предложените модели за интеграция.

Моите студенти в следдипломните квалификационни курсове по психология обикновено са заинтригувани от идеята за интеграцията и са създали няколко много интересни модела, илюстриращи теориите за обучението, консултирането и изграждането на морален характер. Да се интегрира психологията и Библията не е лесна работа. Трансформационните и корелационните модели са най-популярните сред моите студенти, въпреки че сме работили и по обединяващите модели.

Таблица 1

d182d0b0d0b1d0bbd0b8d186d0b0-11

Доколкото знам, никой не е създал всепризнат, напълно интегриращ Библията и психологията модел. Съществуват мини-модели, но не основен модел. Психологията е много сложна научна дисциплина. Днес, ако изобщо има такива модели, то те са много малко за която и да е сфера от психологията. Тенденцията е към мини-моделите. Основен интеграционен модел може би е невъзможно да бъде създаден. Но тази област заслужава вниманието на учените адвентисти, които не са допринесли много към интеграционния процес сред останалите християнски психолози.

Християнски презумпции и фундаментални психологически въпроси

Опитвайки се да погледнем на психологията през очите на Библията, нашата първа задача е да открием презумпциите на християнския (адвентния) мироглед. Както Blamires (1963) толкова ясно отбелязва, християнският ум вижда всичко различно поради тези презумпции.

ХРИСТИЯНСКИ ПРЕЗУМПЦИИ

Тъй като един от разделите на тази статия е посветен на християнския мироглед, само накратко ще разгледам християнските презумпции, които са най-важни за допирните им точки с психологията. Трябва добре да ги познаваме и да си ги припомняме, за да можем да изследваме фундаменталните психологически принципи през очите на християнството. Задължена съм на Pascoe (1980), за това, че ме вдъхнови, за да напиша тази част от статията си.

Бог заема централно място във всяка истина. Всяка истина идва от Бога, Създателя (Бит. 1:1, Изход 20:2, Пс. 24:2). Божията истина идва чрез откровение (2 Тим. 3:16, 2 Петр. 1:21) и се разкрива чрез задълбочено изследване на Словото Му (Евр. 11:6, Йоан 5:39). Божията истина е достойна за доверие и приемане (2 Тим. 3:16). Това е така, защото Самият Бог е истината. (Йоан 1:14, 14:6, 1йоан 5:20). Християнинът приема съществуването на Бога чрез вяра (Йоан 1:12, 1 Кор. 1:20-21, Евр. 11:1,2,6). За съществуването Му не може да се даде никакво абсолютно, неопровержимо доказателство. Бог е, винаги е съществувал и винаги ще съществува (Исая 46:9-11, Йоан 5:26, Евр. 13:8, Откр. 1:8). Християнинът вярва, че истината съществува и тя може да бъде открита чрез Божието Слово (Пс. 119:142, Йоан 17:17). Истината е от съществено значение. Тя дава посока на живота, служи като котва в един хаотичен свят (Пс. 119:105,130; Йоан 8:31,32).

Исус Христос е истината, с която са свързани всички други истини. Йоан 14:6. Той е основния фокус в Божието откровение към човечеството (Йоан 5: 39, 46). Исус е разрешението на проблема с греха. Йоан 3:16, Римл. 5:18-21. Той осигурява спасението и силата за промяна – 2 Кор. 5:17. Чрез Христос можем по-добре да разберем сегашния си живот и можем да очакваме вечния живот. Йоан 6:35,47; 7:38.

Бог се намесва в човешката история по свръхестествен начин. Цялата човешка история трябва да се разглежда в светлината на свръхестествената намеса на Бога (Дан. 2:28). Той е съществувал преди създаването на Земята и винаги ще съществува (Пс. 90:2, Кол. 1:17, Евр. 13:8, Откр. 1:8). Бог поддържа света (Деян. 17:25,28, Кол.1:17) и се намесва по свръхестествен начин и в живота на отделни хора (Дан. 2:27, Деян. 9:4-18; 12:6-11), често чрез дейността на Святия Дух и ангелите (Деян. 2:4, 13:4; 16:6,7; Пс. 91:11,12, Евр.1:14). Бог ще се намеси, за да сложи край на проблема с греха и ще възстанови света в неговото първоначално съвършенство (Откр.7:17; 21:1-4).

Хората са били създадени по образа на Бога. Битие 1:26-27. Мъжът и жената са създадени с индивидуалност, сила и свобода да мислят и да действат (Битие 1:26-28; Второз. 30:19; Пс. 8:6; Ефес. 2:10). Те не са машини, приведени в действие и оставени да функционират механично. Човешките същества са различни от животните (Бит.3:8-13; 18:16-32; Изх 33:11; Maт.6:5-13; Деян. 27:23-25). Хората са създадени да живеят в общение като тяло на Христос (Бит. 1:26-28; Бит. 2:18; 1 Кор. 12). Трябва да разгледаме трите аспекта на човечеството – създаване, падение, изкупление – за да можем да бъдем завършени личности в Христос. За християнина, истинската самоличност идва от личното общение с Бог – Йоан 15:4-6. Само чрез тази връзка можем да постигнем съвършенство чрез Христос (2 Кор. 5:17; Eфес. 4:13; Яков 1:4). Без Бога личността не е завършена.

Хората избраха да се разбунтуват срещу Бога. Те бяха създадени съвършени морални същества, способни да избират между доброто и злото. Бит. 2:16-17. Когато бяха изкушени от Сатана, Адам и Ева избраха да не се доверят и да не послушат Бога, (Бит. 3:1-13), така нарушавайки връзката си с Него и така промениха своята безгрешна природа в такава, която е склонна да върши зло (Римл. 5:12; Римл. 3:23). Те навлякоха проклятието на смъртта на себе си и на своите потомци. (Бит. 3 гл. Римл. 6:23)

Хората са въвлечени в постоянна борба между доброто и злото. Поради избора на Адам и Ева, Сатана доминира над света в тази част от земната история (Бит.3:16-19,22; Римл.1:28-32; 1 Йоан 5:19). Всички ние сме виновни за това, че сме избрали злото – Римл. 3:10-18. По природа ние вече сме такива (Римл. 7:14-24; 8:7-8). Само Христос може да ни освободи от хватката на Сатана (Римл. 7:24,25; 8:1; Гал.1:3-5; 1 Кор. 6:9-11; 1 Йоан 5:18). Християнският морален ред се фокусира върху Бога, а не върху човечеството. Десетте заповеди и двете “най-велики заповеди” (Мат. 22:37-40), не човешкият разсъдък, трябва да формират основата за моралните и етични решения в живота ни.

Знанието за Бога дава цел и смисъл на живота. Без познанието за Бога и Словото Му, животът на планетата Земя става безцелен, безсмислен и отчайващ. (Йоан 12:46; 15:5-7). С Бога животът има цел и смисъл (Йоан 8:12; 17:13;Римл. 5:2; 8:28; 1 Петр. 1:8). Събитията се движат към кулминационната намеса на Бога, която ще унищожи злото (2 Кор. 4:17-18; 1 Кор. 15:24-26,53,54; 2 Петр. 3:7; Откр. 21:3-5) и ще възстанови съвършенството (2 Петр. 3:13,14; Откр. 21:3-5). Смъртта е само кратък промеждутък между сегашния момент и възкресението (Eкл. 9:5; Йов 19:25-27; Йоан11:11-43; 1 Кор. 15:42-44,51-54; 1 Сол. 4:15-17; Откр.20:6) когато Христос идва, за да заведе възлюбените си у дома – Йоан 14:2-3. Изпитанията и страданието имат цел в живота на християнина (1 Петр. 4:12-16; Яков 1:2-4, Римл. 8:17,28 ), те ни водят до по-добро познание на Бога. Те са част от възстановяването на Божия образ в нас (Йов 5:17;23:10; 2 Кор. 4:17,18). Като част от великия план на Бога за изкуплението на падналия свят, нашият живот има цел и смисъл като споделяме Божията любов с всички около нас (Maт. 28:18-20; Maрко 16:15-18; Деян. 1:7-8).

Тези презумпции/принципи ръководят мисленето на християнина за всичко в света. Как те влияят на това, което ние мислим за психологията?

Фундаментални психологически проблеми

Преди почти 30 години Wertheimer (1972) предложил 8 фундаментални психологически въпроса, които трябва да бъдат засегнати във всяка теория. Всеки от тях е основен за разбирането на това как психологическата теория гледа на хората. Всеки от тези въпроси трябва да се разглежда като цялост или като два противоположни края, с теориите, лежейки вътре в цялостта или края. Психологическите теории описват своите възгледи за хората и за това как те се развиват и променят, докато християнските презумпции описват чрез Библията как Бог гледа на хората. Докато разглеждаме 8-те фундаментални психологически въпроса в светлината на християнските презумпции, ще разберем по-добре ролята на християнския психолог, който се опитва да интегрира професионалните и религиозните си знания.

1. Личността като господар или жертва на съдбата

Личността се разглежда като решителна и активна в преследване на целите си и в личното осмислянето на живота (свободната воля) ИЛИ личността се разглежда като поведенчески продукт на случайни сили и случки, които оформят съществуването посредством шанса (детерминизъм). Когато разгледаме тава от гледна точка на християнските презумпции изборът е ясен. Бог създаде хората със свободна воля – способност да мислят, избират, преследват целите си и да осмислят живота си (Бит. 1:26-27). Естествено Бог не е възнамерявал хората да бъдат жертви на съдбата. По-скоро Той възнамеряваше те да владеят обстоятелствата и да вземат мъдри решения.

Първоначалният поведенчески подход (Павлов, Уотсън, Скинър), който ясно твърди, че хората са, всъщност, оформяни от условностите, през които преминават, изглежда се основава на разбирането, че хората могат най-добре да бъдат описани като механистични. Те имат малко свободен избор и са продукт на условностите, през които преминават. По-нови теории за ученето (Бандура) се опитват да свържат двете становища като внесат елементи на свободен избор в парадигмата на условността.

Изглежда, че Библията е пълна с илюстрации на поведенческия подход (Втор. 6 и 7; Изх. 20:5; Гал. 6:7), както изобилства и с илюстрации на свободната воля и избора (Исус Навин 24:15; Йоан 7:17). Може ли да се каже, че хората, които Бог е създал са и подвластни на условности, и способни да упражняват свободна воля и избор? Ако не се обвържем със схващането, че хората са изцяло механистични, за да приемем някой поведенчески принцип, можем да приемем цялостния възглед. Хората са били създадени, за да упражняват свободна воля и личен избор – Бит.1:27. Можем да кажем, че това е техния основен способ. Но в наши дни хората са подвластни и на законите, управляващи условността. Можем да признаем това, без да вярваме, че те са напълно механистични по природа.

Дали този ефект на условността е продукт на греха? Била ли е налице преди грехопадението? Не знам. Но знам, че съществува днес и може да се окаже изключително полезна при отглеждането на деца, промяната на навици и в много други аспекти на живота. Поведенческите принципи са причината, поради която ние казваме на хората да участват в програми като “Дишай свободно”, да избягват любимия си стол, в който преди са пушили, да се разходят след вечеря вместо да седят, почивайки си. Това е принцип на класическа условност.

Аз също вярвам много твърдо и в упражняването на свободната воля и личностния избор. Интересно е да се отбележи, че понякога поведенческите принципи могат да улеснят избора ни. Бог ни е поверил свободна воля и право на избор. Това е Неговия основен начин на действие. Но той също е използвал поведенчески принципи в отношенията си с хората. Можем ли да бъдем мъдри и ние също да помогнем на хората да изберат Божия начин?

2. Човешката природа - добра или зла

Простичко казано, психологическите теории разглеждат моралната природа на човека като добра, зла или неутрална (tabula rasa). Тези, които смятат, че 1. природата на човека е зла, вярват, че хората са покварени, егоцентрични или непроменимо зли. Те постоянно преследват своите собствени себелюбиви нужди. Детето има вродени антисоциални импулси и възрастните трябва да го научат да ги обуздава.

2. Приемащите противоположната теория смятат, че хората се раждат благородни, доброто ги привлича по естество, изобретателни, състрадателни и щедри. Моралното развитие се осъществява съвсем естествено, ако детето е пазено от злото в обществото и разчита на своите собствени ресурси доброта. 3. Третото схващане не използва никои от тези определения, а описва хората като tabula rasa, или празна дъска, по рождение нито добра, нито лоша. Всеки човек се превръща в това, което животът напише на неговата дъска или в какъвто го превърне средата му.

Психологическите теории говорят и за действена/акционална природа. Хората са активни, пасивни или си взаимодействат със света. Те смятат, че средата, която ги заобикаля, оказва влияние на хората и на тяхната морална природа. Поддръжниците на схващането, за активната човешка природа, приемат, че хората оказват влияние на света, поддръжниците на пасивната - че светът влияе на хората. Третата група психолози - интеракционисти – вярват, че хората си взаимодействат със света, светът им оказва влияние и те на свой ред му влияят.

Моралната и акционалната природа се обединяват, за да опишат човешката природа. Никои от основните теоретични школи не са постигнали съгласие относно моралната и акционална природа на хората. Психоаналитичната теория (Фройд) разглежда човешката природа като зла и пасивна, докато бихевиористите (Скинър) я разглеждат като неутрална и пасивна. Когнитивните теоретици (Пиаже и Колберг) я приемат като добра и взаимодействена/интерактивна. Теоретиците изучаващи социалното учене (Бандура) вярват, че човешката природа е неутрална и активна, хуманистите (Маслоу, Роджърс) я представят като добра и активна.

Отново, нямаме точно припокриване между християнските презумпции и определена теория за човешката природа. Моите студенти от курса по изграждане на характера стигнаха до заключението, че човешката природа е комбинация от добро и зло и е интерактивна, взаимодейства си със средата.

Изглежда са имали добра компания. Цитирам от книгата “Адвентистите от седмия ден вярват…”:

Хората са създадени по образа на Бога с индивидуалност, сила и свобода да мислят и действат… Когато нашите първи родители не са се покорили на Бога, те са се отказали от зависимостта си от Него и са паднали от високото си положение. Образът на Бога в тях е бил опетнен и те стават подвластни на смъртта. Техните потомци споделят тяхната грешна природа и последиците от нея. Те се раждат със слабости и склонност към злото. (1988, Стр. 78)

По нататък в същата книга срещаме друг коментар: “Въпреки грехопадението остава чувството за човешко достойнство. Въпреки че образът на Бога в човека беше опетнен, не беше напълно заличен. Въпреки че е паднал, покварен и грешен, човекът все още е Божият представител на земята.” Стр. 93

Особено много ми харесва обяснението за човешката природа на стр. 29 от Възпитание:

“Както чрез Христос всеки има живот, така чрез Него, може да получи лъчи от Божествена светлина. Не само интелектуална, но и духовна сила; усещане за правилното, желание за добро съществуват във всяко сърце. Но срещу тези принципи се бори една антагонистична сила. Резултатът от яденето от плода на дървото за познаване доброто и злото е виден в живота на всеки. В природата на човека има склонност към злото, сила, на която той сам не може да устой. За да победи тази сила, да достигне до идеала, който в душата си е приел като единствено ценен, се нуждае от помощ и сила. Силата е Христос.” (1903)

Тези твърдения не са в съгласие с описаните от психолозите теоретици схващания за добрата или зла човешка природа. Последователността от съвършенство- падение – възстановяване не присъства в теориите, нито пък образът на Бога. Изглежда, че хуманистите и когнитивните теоретици дават най-много достойнство на хората, докато психоаналитиците ги смятат за напълно покварени, без никаква склонност или желание за добро. Никоя теория не описва възстановяването по библейския начин.

Това е много важна сфера от взаимодействието между психологията и Библията. Християнският психолог трябва да бъде много внимателен с тези теории, тъй като той или тя работят с хора, за да предизвикат промяна в живота им. Разбирането на психолога за моралната и акционална природа на човека оказва огромно влияние на начина, по който подхожда към терапията.

Чувала съм консултиращи и клинични психолози адвентисти да заемат следната позиция: “Аз съм християнин, който е психолог, а не християнски психолог.”. Всъщност те разделят психологията от теологията, живеейки в два различни свята – професионален и религиозен. Един бъдещ учител веднъж ми каза, в отговор на моя въпрос за вижданията му за интеграцията между психология и религия: “Не виждам как те могат да си взаимодействат. Едното е религия, а другото – психология. Нямат нищо общо.”. Почтително не се съгласих. И психологията, и религията описват моралната и акционална природа на човека. Ако сметнем, че природата на човека е основен въпрос при избора на методи за съветване и за начин на възпитание на децата, тогава религията и психологията имат много общо.

3. Части срещу Цяло

Теориите се придържат или към разбирането за частите, или за цялото.Теорията за частите, или andsummative, се опитва да разбере всеки феномен, като изследва сумата от неговите познати части. Частите не си взаимодействат и не си влияят една на друга. Те просто се анализират поотделно. Според теорията за цялото, или transsummative, цялото е нещо различно от сумата на отделните части. Частите си взаимодействат и си влияят, създавайки друго цяло. Частите са си взаимодействали, за да създадат цялото. Музиката може да ни служи като разяснителен пример. “Лунна соната” е много повече от сума от нотите в петолинията. Цялостният ефект зависи от начинът, по който нотите са повлияни от ритъма, хармонията и експресията, за да създаде цялостно музикално преживяване.

Човешко същество създадено от Бога е много повече от сумата от неговите части – очи, уши, клетки, сърце, съзнание… Частите създават цялото като си влияят една на друга и си взаимодействат, за да създадат живо същество по образа на Бога. Частите само допринасят за изграждане на цялото.

Истината не е създадена чрез съединяване на малки части, за да изградят цялото. Истината е нещо повече от малките части, тя е цялото. Цялото дава смисъл на отделните части.

Подобно, Божието виждане за хората включва житейския им опит в цялост (Пс. 139; 1 Сол. 5:23), всичко, което те са, били са и могат да бъдат. Едно изолирано събитие не определя същността на човека в Божиите очи. Исус ни призовава към пълнота и единство в любов. (1 Кор. 1:10; Фил. 1:27; 2:2; Eф. 4:1-6, 1 Кор.13) Ние растем в пълнота чрез общението си с Бога. Божието Слово много ясно ни казва, че трябва да посветим цялото си същество в това общение. Ако държим части от себе си далеч от общението с Бога, не можем да изпитаме transsummative природа на единението с Бога. Ние сами ограничаваме себе си. Тази спасителна връзка ни помага да узреем в пълнота. (2 Кор. 5:17; Eф. 4:12-16).

Бог се интересува и от “малките частици”, свързани с живота на поданиците си на Земята. Той знае безкрайно малки подробности за всеки човек – кога са заченати (Пс. 139), броя на космите на главата (Мат. 10:30), мислите (Пс. 139:2) и техните архитектурни предпочитания за дома им на небето(Йоан 14:2-3), много повече отколкото всеки друг би могъл да знае. Но подробностите не определят същността на човека. Божията изкупваща благодат предизвиква промяната на частите в единна цялост, създание по Божия образ.

4. Съзнание срещу тяло

Този въпрос е толкова важен за психологията, че теоретиците могат да бъдат класифицирани според акцента, които поставят върху изучаването на съзнанието или тялото. Може ли човешкото поведение да се обясни чрез умствените процеси, които протичат вътре в човека или чрез основните неврологични събития? Психологията подхожда към този проблем от различни гледни точки. Материалистите обръщат внимание на тялото и използват обективни измервания. Идеалистите използват субективни методи, като например интроспекцията. Според паралелистичните виждания умствените и физическите процеси се осъществяват паралелно, но не е задължително да оказват влияние един на друг. Докато интеракционистите вярват, че тялото оказва влияние на ума и умът оказва влияние на тялото.

Адвентистите вярват, че всяко човешко същество е неделим съюз от тяло, душа и дух, “които работят в близка връзка, разкривайки изключително благоприятна връзка между духовните, умствените и физически способности. Недостигът в една област ще повлияе също и на останалите две” (Адвентистите от седмия ден вярват, 1988, стр.84)

Акцентът в съвременната психология в изучаването на мозъка и на когнитивната психология може да представлява сериозна заплаха за християнския психолог и интеграционния процес. Когнитивната психология е интердисциплинарна, включва невропсихология, измеримо познание, неврални връзки, еволюционна психология и съвременни подходи към съзнанието. Литературата, обединяваща тези области, предполага, че сложността на човешкия ум и преживявания може да бъде обяснено чрез чисто физиологични процеси, като се използват рационални/емпирични методи. Тези схващания се основават на еволюционната максима: Целта на еволюцията при хората е инстинктът за оцеляване, да се създаде потомство. За разлика от християнската максима, според която една от причините за създаването на съзнанието включва отношението ни с Бога, който ни говори чрез съзнанието.

“Когнитивната наука обещава напълно естествено обяснение за произхода, развитието, организацията и изграждането на всички сложни елементи на ума и съзнанието, базирайки се изцяло на физични закони” (Брандт, 1997, стр. 238). Това включва съзнание и морални решения. Ако това стане реалност, тогава християнският психолог ще трябва да избира между по-сложните библейски обяснения на съзнанието или законът за пестеливостта, налаган от науката.

5. Субективност срещу обективност

Някои психолози изучават хората от субективна гледна точка, използвайки когнитивни, интроспективни, експериментални и феноменологични методи. Други използват напълно обективни методи – изследване на видимото, човешко поведение. Мисловните процеси не са подходящи за изследване, защото не могат да се наблюдават външно.

Писанията казват, че вътрешното има по-голямо значение за Бога, отколкото външното (1 Царе16:7; Притчи. 23:7). Нашите мисли и мотиви са на първо място, въпреки че делата също не се пренебрегват. (Maрко 12:43,44; Maт. 25:31-46). Правилните действия с неправилни вътрешни подбуди също стават неправилни. Цялата картина се обърква. Правилни действия с правилни подбуди – помогнете на гладните, защото така помагате на Мен (Maт. 15:1-9; 25:45) – са Божия път към достигане до пълнота. Християнинът се стреми да опознае ума на Бога, да мисли с Неговите мисли и да превръща тези мисли в ежедневни действия. (Римл. 12:2; 1 Кор. 2:6-8).

6. Минало срещу Настояще

До колко миналият опит обяснява днешното поведение? Обяснението на значението на психологическо събитие може да постави акцент върху това, което човек е научил и как той или тя са били възпитавани или на неисторическо самопознание като път към разбирането на събитието. Схващанията, поставящи акцент върху настоящето акцентират върху свободата на избора в конкретната ситуация. Докато схващанията, ориентирани към миналото се занимават преди всичко с личностната история на затвърждаването и обучението.

Според мен Библията подкрепя първото схващане. (Исая 1:18, Деян. 17:30) Благодатта може да изтрие всичкото зло от миналото и да даде на човека ново начало без склонностите от миналото, въпреки че белезите от минали преживявания може да останат. Бог гледа на човека такъв, какъвто е в момента, а не какъв е бил в миналото. (Деян. 3:17-20; Римл. 5:9; 1 Кор. 12:27). Въпреки че Бог не счита миналото на човека – къде е бил роден, например, когато решава кое ще бъде най-добре за бъдещето му. Той изтрива миналото и се фокусира на бъдещето – Йоан 8:11.

7. Природа срещу възпитание

Съвременната психология не игнорира нито природата, нито възпитанието на човека. Дебатът се фокусира около това доколко поведението на отделния индивид се определя от генетичния материал или от възпитанието му в миналото. Предопределен ли е животът на хората от гените и имат ли те влияние върху начина, по който хората се справят с преживяванията си?

Вярвам, че Божието Слово акцентира върху важността на възпитанието – всяка склонност към зло може да бъде победена чрез благодатта на Христос. Нашите гени не са извинение за грешките ни. Естествено, ние имаме генетичен материал, но ние сме нещо повече от сбор от гени – трябва да вземаме решения (Исус Навин 24:14-15). Имаме и Божествена помощ на разположение по всяко време, за да ни помогне да живеем с влиянието на гените и склонността си да грешим. (Евр. 2:17,18; 4:14-16).

8. Лесно или сложно

Психологическите теории се фокусират върху простотата или сложността – някои общи закони, които са лесни за разбиране или много на брой сложни обяснения на психологически събития. Лесното за разбиране обяснения акцентира върху усещане, обучение, перцепция и мотивация, докато по-сложните обяснения се съсредоточават върху психопатология, афект и несъзнателното.

Отново, можем да представим Божието разбиране по въпроса като комбинация от двете. Естествено, Спасението е много лесно за постигане – вярваш и си спасен (Йоан 3:16; Maрко 16:16; Деяния 16:31). Но обяснението на това как човек достига до вярата или неверието определено е доста сложно. Определено, Библията клони към сложността на човешките същества, вземайки под внимание техните гени, опит, културна среда, склонност към грях и влиянието на Св. Дух и Божията благодат върху окончателните решения.

Нашето изследване на християнските презумпции и фундаменталните психологически схващания подчерта някои от проблемите, с които християнският психолог трябва да се справи в опитите си да интегрира професионалното си обучение с Божието Слово. Как става това, когато преценяваме научните теории, терапевтичните модели, родителските стилове за възпитание, теориите за личността или етапите от моралното развитие на човека? Теорията е хубаво нещо, но какво се случва в действителния живот? Как се комбинират Библията и психологията в живота на християнския психолог?

Библия и психологическа теория и практика

В този раздел ще разгледам няколко избрани области от психологическата теория и практика и накратко ще дискутирам какво казва Библията за тях. В тази статия е невъзможно да се разгледат всички области в дълбочина. По-скоро ще обобщя накратко някои важни въпроси и ще направя предложения за по-нататъшно разсъждаване и изследване.

Съветване и клинична психология

Както вече споменах, психолозите, занимаващи се със съветване и клинична психология са написали най-много за интеграцията между вярата и практиката, затова според мен е подходящо да започнем с това. Християнският психолог трябва да е наясно с поне 4 различни въпроса, оказващи влияние върху практическата психотерапия: 1) Как християнските презумпции да спомогнат за избора на терапевтичен модел? 2) Какво може да включва подхода за задълбочено християнско съветване? 3) Как отговорно да се избират терапевтични модели в синхрон с християнските презумпции? 4) Каква е ролята на християнския психотерапевт в духовно отношение? Много съм благодарна на Джоунс и Бътман (1991) за техните прозрения по тези 4 въпроса.

Първата отговорност на християнския психолог е да разбере библейското становище за природата на човека и как Бог се намесва, за да помага на хората в беда. След това, той трябва да изследва всички предложени терапевтични модели, сравнявайки философските им схващания и моделите за личността, здравето, аномалиите и психотерапията с християнските презумпции и цялостното разбиране на Бога за човешките същества.

Тази стъпка изисква ясно мислене и оценяване на всеки аспект на терапевтичния модел. В идеалния случай това става по време на обучението в университета, но повечето християнски психолози не са обучавани по програми с християнска насоченост. Тези, които са били обучавани така, определено ще имат предимство. Голяма част от християнските учебни заведения си поставят за цел, повече отколкото останалите, да помогнат на студентите в този процес. Повечето психолози се сблъскват със своя терапевтичен модел след като са се изправили пред реалностите на практиката. Техният минал опит в оценяването на моделите може да им бъде много полезен тогава.

Джоунс и Бътман (1991) са направили такава оценка на терапевтичните модели. Всеки основен модел е внимателно и подробно сравнен с християнските презумпции. В края, те заключават, че “никоя от теориите не може да се отхвърли напълно, но и никоя не може напълно да се подкрепи от християнския съветник” стр. 380. На всяка теория и липсва нещо, когато се сравни с Божия възглед за личността, но някои се доближават повече до Библията отколкото други. Един от моите студенти (Leader, 1994) е обобщил 417-те страници на Джоунс и Бътман в кратка и информативна таблица на 14 страници. Това е много полезно за бърз преглед на най-важните въпроси.

Въпреки че Божието слово има много какво да ни каже за личността, не предлага определена психология, такава, каквато я познаваме днес. Имаме нужда от конкретността на изчерпателен модел на психологията, за да можем по най-добрия начин да помагаме на наранени хора. Какво би включвал един такъв модел, ако имаше такъв? Джоунс и Бътман (1991, стр. 397-8) предлагат следното:

Дълбоко оценяване на ценността да бъдеш човек и на отделните хора;

Разбиране за нуждата ни от любяща връзка със Създателя, която може да се постигне единствено чрез прощението, предоставено чрез смъртта на Исус Христос;

Разбиране за важното място на работата на Святия дух за излекуването;

Разбиране за нуждата ни от взаимна любов и обвързаност и приемане, включващо важността на семейството и обществото за всички нас;

Баланс в мисленето, чувствата и поведението, поради важната им роля в живота на човека;

Признаване на силата на греха и злото;

Разбиране за влиянието на духовния свят в ежедневния живот на човека;

Уважение към свободата на личността;

Разбиране по отношение на навиците, уменията и обучението;

Балансирано внимание на вътрешните и външните влияния върху действията на хората;

Разбиране за живота, което предполага, че и в страданието има смисъл и че ние сме призовани да се стремим към нещо повече от нашето собствено удовлетворение.

Уважение към личността, което се корени в Божията любов към всички, но не преклонение пред личност, отделена от останалите;

Посвещение на холизма в разбирането на личността, но с достатъчно развит набор от точно определени постулати за молекулярните процеси в личността, за да се направляват процесите на интервенцията и промяната;

Уважение към нашата вътрешно морална природа и ценността на покорството на определена власт, най-вече на Бог и Неговото Слово;

Уважение към физическите и нефизическите аспекти на съществуването;

Оценяване, но не обожествяване на рационалността, балансирано с разбиране за нашите “трансрационална” естетическа, символична и разказваческа природа;

Признаване на нашата нужда да се покланяме и да се посвещаваме на някой, който превъзхожда всичко, което ние можем да разберем или да си представим;

Любов към тялото на Христос, църквата, и посвещение на по-нататъшната работа на църквата в света.

Такъв модел не съществува и може никога да не съществува. Така че християнският психолог е изправен пред задачата да прецени съществуващите модели и да изгради работещ модел, които ще включва най-важните мисли от Библията за личността и процеса на промяната.

Психологическия еклектизъм е обещаващ в тази насока. Думата “еклектизъм” е дефинирана през 1958 г. от English и English по следния начин: “избор и подредена комбинация от съвместими признаци/особености от различни източници, дори понякога от иначе несъвместими теории и системи; опит да се намерят елементи от всички доктрини и теории и да се комбинират в едно хармонично цяло” (стр. 168).

До 80-те психолозите са били скептични по отношение на еклектизма – немарлив и недисциплиниран подход за терапия. Въпреки че проучванията не са потвърдили, че някой от теоретичните подходи е най-добър в помагането на хората да се променят във всички ситуации. Това се е отразило смиряващо на защитниците на определени теории. В процеса на цялото това изтъкване на резултатите от проучванията на различни терапии, еклектизмът е станал много по-уважаван. До края на 80-те от 1/3 до1/2 от всички практикуващи терапевти са определили себе си като еклектици по ориентация. (Norcross & Prochaska, 1988) Сега християнският психолог може почтително да избира и взема.

Прагматичният еклектизъм предлага да се избира и взема това, което е “най-добро за пациента” без значение от теоретичната ориентация. Това е най-подкрепяният подход от терапевтите. Но, този подход има и няколко значителни недостатъка. Дава много малка насока на терапевта. Добре направените изследвания върху проучванията, които потвърждават, че това е “най-добрия подход”, са все още рядкост, в същото време много малко пациенти представят един отделен проблем, както е в проучванията. Повечето терапевти не могат да бъдат компетентни по всички теоретични подходи.

Метатеоретичният или транстеоретичният еклектизъм изглежда е най-одобрявания подход от изследователи и автори. Този подход се опитва да “отиде отвъд теорията” и да потърси теории и практики, общи за много подходи, като например общи етапи в терапията или отклика от вербалното и невербално съветване, които всички подходи използват. Определено това се отнася за християнския терапевт. Ние вярваме в централното място на отношенията с Бога и с хората.

Теоретичният интеграционизъм (или плурализъм) започва с една теория като основа и достига до 1 или 2 други модела, които могат да бъдат обединени в основния модел, за да се обогати и разшири подхода. Най-известният успех на този подход е когнитиво-бихевиоралната терапия, добре приет и широко използван модел. Предложено е по-нататъшно обединяване между този модел и терапията Адлер и може би християнските психолози ще имат заслуга за това. Но това обединяване няма да бъде цялостно и може би ще има нужда от намесата на аспекти от няколко други модели.

Последната стъпка в този процес включва изследване ролята на психолога като посветен адвентист. Как това може да повлияе на призванието на психологията?

Бих искала да кажа, че психолозите имат възможност да помагат на хората да се справят с вътрешните си проблеми и безпокойства и че линията между религията/духовността и личността/емоциите е често много неясна. В много отношения психологът борави с деликатни въпроси, подобно на тези, които се засягат при съветването, извършвано от пасторите, но с допълнителното усложнение, че някои пациенти нямат явен интерес към религията. Практикуващият психолог трябва да бъде компетентен професионалист, който не налага своята гледна точка на пациента, а е чувствителен към нуждите му, докато работи в рамката на християнските си презумпции. Този баланс е деликатен, но постижим, както се вижда от практиката на много адвентисти-терапевти, които по-скоро допълват работата на църквата, отколкото да предлагат алтернатива.

Психологът, които приема своето християнско призвание сериозно би искал да знае как представя Бог пред пациентите си, защото той се намира в подобна на Бог позиция за много от тях. Това е сериозна отговорност, която не може да се пренебрегва. Внимателно изучаване на качествата на Бога и как те се проявяват в Неговите отношения с хората ще изтъкне много аспекти на характера на Бога, които са “добра терапия” за начинаещи: любезен, търпелив, състрадателен, лечител, възпитател, помирител, слуга. Джоунс и Бътман (1991) предлагат прекрасно изложение по тези въпроси.

Как посвещението на адвентист-психолог да разнесе евангелието по целия свят оказва влияние на работата му? Времето за терапия очевидно не е евангелизационна кампания, но то е споделяне на Божествените качества на посветения християнин с наранения човек. Никой етичен психолог няма да налага религията си на уязвимия пациент. Уважението му към пациента го ръководи да бъде открит за терапевтичните методи, които предлага да бъдат използвани и да помогне на пациента да направи избора информирано.

За отношенията между терапевт-пациент се изисква деликатен баланс. Отговорността за това лежи на професионалиста. Той ще прецени всеки нюанс на всяка терапевтична среща и винаги ще е “настроен” да разпознае търсача на истината. Ако усети, че пациентът иска да научи нещо повече за адвентната църква, както при курс за изучаване на Библията, и терапевтичните отношения все още трябва да продължат, тогава може да го насочи към служител или активен мирянин за истински библейски уроци. Това не означава непременно, че трябва да се използва Библия и молитва при терапията, нито дори да се доведе този човек при Христос за прощение и спасение. По-задълбочено изследване на Библията може да доведе до конфликт между терапевтичните отношения и ролята на новоповярвал. Ако терапията е приключила, психологът може и сам да изнася Библейските уроци.

Всеки посветен християнин копнее да занесе добрата вест до хора, които не познават Исус Христос. Психологът ще има много възможности да намери хора с такива нужди. Той може да стори това, ако го направи дискретно и в контекста на отговорността към терапията. (Уилсон, 1984)

Очевидно, въпросите, които се опитах да засегна накратко в този раздел, са голямо предизвикателство за един студент по психология и за адвентиста-терапевт. Трябва да се помисли сериозно по тези въпроси. Дори и никога да няма “адвентна терапия” – и може би не е желателно да има такава – университетите, в които се преподава психология имат отговорността да помогнат на студентите си да получат цялостно разбиране на библейските основания за планирането и помагането на хората.

Освен това, студентите трябва да се усъвършенстват в преценяването и интегрирането на терапевтични модели. В по-нататъшното им обучение в светски университети, това знание ще им помогне много.

Програмите за квалификация по психология, спонсорирани от адвентни университети, трябва да предоставят много възможности за преценяване и интегриране на терапевтични модели, основавайки своята работа на библейския модел за разбиране на хората в контекста на грешната им природа и процеса на възстановяване. Студентите трябва да бъдат предизвиквани да обмислят своите подходи при терапията и как ще се отнасят към въпросите, свързани с християнската им вяра, които не се засягат в никои от терапевтичните модели. Това предизвикателство няма да се изправи пред студентите, ако преподавателите им не повдигат тези въпроси и ако не са посветени на тази цел.

Това ме довежда до внимателния подбор и наблюдение на преподавателите по психология, които преподават в системата на адвентната църква. Повечето са били обучавани в светски институции и, поне в моя опит при наемането на преподаватели, забелязвам, че те не мислят много по тези въпроси. Те ще имат нужда от много наблюдение и съветване от някои във факултета, известен с придържането си към библейските схващания. От опит съм установила, че по-младите преподаватели, които са учили в институции с християнски мироглед, са много по-отворени за този процес.

Терапията не е единствената област, в която може да се осъществи интеграция между Библията и психологията. Развитието на морален характер, друга област, която е всъщност тясно свързана с терапията, тъй като по време на терапията много пациенти повдигат въпроси, засягащи моралния характер.

Развитие на морален характер

Това е една тема, при която взаимодействието между Библията и психологията може да бъде много силно и по която и в двете области са се изписали много неща. Моралното развитие е една от най-ранните теми, популяризирали се в психологията и на която е посветена много литература, която в много отношения допълва библейския мироглед. Преподавала съм дисциплината “Психология на развитието на характера” повече от 20 години. Моето неудовлетворение от светското гледище ме накара да изготвя конспект от 270 страници, които се опитва да интегрира библейското виждане по въпроса, писанията на Елена Вайт и светска и религиозна литература и изследвания. През годините моите студенти изработиха няколко отлични модела на развитието на морален характер, които интегрират религиозната и светската гледни точки.

Въпреки че темата за развитието на характера беше една от първите за проучване, фокусът се стесни само върху моралното мислене, когато Колберг стана водеща фигура в това направление. До 70-те психологията беше изхвърлила развитието на характера в полза на моралното развитие. Всъщност, много изтъкнати в тази област учени бяха убедени, че характерът per se не съществува. Под характер се разбираше поведение, подбудено от вътрешна мотивация, който учените заключиха, че не съществува. И така темата за характера беше изоставена за сметка на моралното мислене.

Широката публика никога не е изоставяла идеята за характера и често е говорила по този въпрос, особено по отношение на политици, престъпници, собствените си деца и себе си. Но психологията я е пренебрегвала в продължение на 2 десетилетия, твърдейки, че не съществува. Няколко самотни гласове в психологията като Кевин Райън от университета в Бостън и Томас Ликона от Държавния университет на Ню Йорк, продължаваха да говорят за характера. Много често са били пренебрегвани и дори осмивани.

Социалната среда в Америка през 90-те принуди психолозите да престанат да бягат от действителността след като обществото настойчиво искаше да разбере защо неморалният характер е толкова често на показ. Техники за по-обстойно изследване доведоха някои специалисти по морално развитие да преразглеждане на по-стари данни, от които понятието “характер” е изхвърлено. И така в наши дни отново темата за характера е подходяща за дискутиране, въпреки че не е напълно приета. Десетилетия проучвания са изгубени, защото фокусът е бил само върху моралното мислене, което е доста различно от характера в неговата цялост.

През тези десетилетия теорията на Колбърг за това как се развива моралното мислене била причината за изключително много на брой изследвания и е доминирала в психологията. Фокусът на теорията му бил в развитието на моралното мислене по време на детството и на юношеството. Философските доводи на теорията били критикувани от широк кръг хора в светските и религиозни среди. Ако разгледаме тази теория и нейната дефиниция за справедливостта , като наболял морален принцип, и се концентрираме на отделните етапи от развитието на разсъждаването над морални въпроси, можем да открием много полезен материал за разбирането на развитието на моралното мислене по време на детството и юношеството и да разберем как е формирано мисленето на възрастните в тази насока. Наблюдавала съм как много християнски писатели приемат цялата теория, което аз смятам е несъвместимо с християнските презумпции поради философската и основа.

Изследователската литература за моралното развитие ни дава подробности за това как децата и юношите се развиват морално, които не са записани в библейския доклад. Но подробно изучаване на отношенията между Бог и хората в библейските истории ни предлагат много примери за етапите на морално развитие, предложени от Колберг (Колберг, 1980) и други.

По време на цялата история на отношенията между Бог и хората, любовта винаги е била Неговия идеал (Второз. 6:5). Той е искал законите Му да бъдат приети чрез Святия Дух и това да доведе до връзка на любов между Него и хората и между самите хора. Тъй като хората не са разбрали този начин на мислене на трето ниво, Бог се е опитал да достигне до тях по начини, които те могат да разберат: резултатите са чудеса на избавление и снабдяване на нуждите им – и наказание за погрешните действия, описващо първото ниво на морално развитие (Изход 7-11,14,17 и т.н.). Бог им дава закон, обобщен в Десетте заповеди и представен в разбираема система от правила, които довели до ред в народа на Израил. Това е типично за второто ниво на морално развитие – Изход 20. Въпреки че в цялата Библия основният принцип на Божието царство винаги е бил любовта (Maт. 5:3-12; Йоан14:15; 15:7-13; Maт. 22:36-40; Clouse, 1990).

Преди Колбърг, неговите преподаватели Peck и Havighurst (1961) от университета в Чикаго разработили етапи на развитието на характера, които обхващат мислите, чувствата и поведението и които, аз смятам, са напълно съвместими с християнските презумпции. Въпреки че тези етапи не са много добре познати днес, те все пак предлагат основа за разбиране на развитието на характера, които според мен могат да бъдат много полезни за християните. Подозирам, че ще се популяризират отново когато психологията преразгледа идеята за развитието на характера, вместо само на моралното мислене. Често съм искала да изследваме развитието на характера при децата и младежите в адвентната църква по “надлъжен начин”. Мисля, че ще бъде много просветляващо.

Психологическата литература признава, че развитието на моралния характер включва морално мислене, морални чувства и морални действия. Моралното мислене е било фокусът на повечето изследвания, въпреки че интересът в другите две сфери се увеличава, тъй като моралните действия на децата и тийнейджърите разклаща нашето чувство за правилно и грешно. Учителите и родителите се интересуват от основните насоки как да преподават ценности и да помогнат на децата да развият силни морални характери, включително и морални чувства и действия, а не просто дискусия по морални въпроси, както е при модела за моралното мислене.

Ликона е бил много активен в подпомагането на родители (1985) и учители (1992) да разберат развитието на характера и как да го повлияят положително по време на детството и юношеството. Неговият модел е много практичен, тъй като включва морално мислене, морални емоции и морални действия. Въпреки че писанията му са насочени към широката публика и държавните училища, идеите му са напълно съвместими с християнските презумпции. Самият той е много религиозен и това си личи по подхода му към развитието на характера, въпреки че религията не се споменава.

В модела на Ликона моралното познание включва морално съзнание, познаване на моралните ценности, вземане на позиция, морално мислене, вземане на решение и самопознание. Моралните чувства включват съвест, самоуважение, емпатия, любов към доброто, самоконтрол и смирение. Моралните действия включват компетентност, воля и навик. Различните компоненти на Моралното Познание и Моралните Чувства взаимно се допълват.

Поради ограниченото място, ще представя само един пример за използване на библейските и психологически разбирания за характера, особено промяната в характера на възрастните. Това е тема, за която има много малко изследователска литература и за която Библията предлага най-доброто обяснение и разрешение. За разработването на Божият план срещу измамите на Сатана (виж таблица 2) е използван духовен подход за промяна в характера. Предложени са потенциални психологически и духовни резултати. Може би много повече биха могли да бъдат включени заедно с още библейски стихове. Тази таблица е замислена като отправна точка за дискусия.

Развитието на съвестта е друга област, в която взаимодействието между гледните точки на Библията и психологията може да бъде много полезно за родители и учители, които се притесняват за младежите. Взаимоотношенията между родители и деца и начините за дисциплиниране са много подробно изучени от психолозите. Техните открития предлагат ръководство за родители, които да помагат на децата си да развиват характерите си. Бих могла да продължа с подобен коментар за почти всички теми, които разглеждаме в частта за развитието на характера, с изключение на една.

Таблица 2

d182d0b0d0b1d0bbd0b8d186d0b0-21

Становището на адвентистите по отношение на връзката между здраве и характер е уникално. Психологическата литература дори не намеква за такава връзка. Ето как съм го разбрала аз – същността на тази връзка е в ефекта на нездравословните навици върху функционирането на ума. Бог говори на хората чрез ума. В зависимост от степента, до коята умът е увреден, се намалява и общуването с Бога. В духовно изградения модел за развитието на характера, общуването с Бога е основно за израстването.

Clouse (1985) е написала много важна, лесно разбираема книга, интегрирайки психологическата и религиозната мисъл, за моралното развитие. Тя изследва основните теоретични подходи към моралното развитие с изводи за училищата, семействата и църквите. Нейният интеграционен труд е базиран на “модела за Богоподобие”, много напомнящ на изказване от книгата Възпитание: “По-високо от най-възвишената мисъл, до която човек може да се издигне е Божият идеал за Неговите деца. Набожност – Богоподобие – е целта, която трябва да се постигне.” (Вайт, 1903, стр. 18). За съжаление в друго издание с друго заглавие, значително ревизирано, (1993) “богоподобният модел” не е толкова ясно изразен.

Психологическата теория, свързана с моралното развитие, е много сложна и детайлна и понякога трудна за разбиране. Морална Психология (Lapsley, 1996), една от задължителните книги за прочит за магистрите по психология в курса за развитие на характера, се оказа предизвикателство за тях. Мисля, че част от сложността и се дължи на трудността да се контролират променливите в толкова сложна област като развитието на характера. Друга част е пълната липса на религиозни обяснения за моралното развитие и опитът да се обясни всичко от изцяло светска гледна точка без Св. Дух, Бог и промяна в посоката, предложена от спасението чрез Исус Христос. Мисля, че интеграцията на психологията и библейското становище е наложителна и естествена в този случай.

Развитие на човека

Моралното развитие е специализирана област от по-широката тема за развитието на човека, която включва изучаването на човека от зачеването до смъртта, как расте и се развива физически, умствено, социално и емоционално. Тази много добре позната и изследвана област от психологията предлага много възможности за интеграция на психологическите възгледи с Божията гледна точка. За това разглеждане, аз съм избрала две подобласти, които да разгледаме накратко: Родителски стилове на отглеждане и възпитание на децата и Религиозно развитие.

Повечето стандартни учебници за развитието на човека разглеждат религиозното развитие, въпреки че то със сигурност трябва да се разгледа от християнска перспектива. Християнски поглед върху развитието на човека (Aden, Benner & Ellens, 1992) се опитва да запълни празнината като изследва различни аспекти от развитието на човека от християнска гледна точка.

Родителски стилове на отглеждане и възпитание на децата

Връзката между родители и деца е една от най-добре проучените теми в контекста на развитието на човека. Трудът, който е довел до това, което ние днес наричаме родителски стилове, получил своя най-голям тласък от творческата работа на Baumrind (1967, 1971). Тя индентифицирала 3 стила: авторитарен, авторитетен и толерантен. Проучвания на други психолози потвърдиха нейните заключения. В статия от 1985 година, разглеждаща повече от 500 различни изследвания на темата, Maccoby и Martin потвърдиха тези 3 стила на възпитание и отглеждане на децата, наричайки ги авторитарния - автократичен/диктаторски, авторитетния - взаимен и толерантния – снизходителен. Те добавили и 4-ти стил – незаинтересован, безучастен родител.

Резултатите от тези стилове на отглеждане и възпитание са установени. Авторитетния/взаимен стил най-често води до най-положителните резултати: приемане на ценностите и религията на родителите, силен морален характер, добро самоопределяне, изобретателност, ръководни способности, и високи академични постижения. Авторитарният/деспотичен и безразличният/безучастен стил обикновено водят до най-лоши резултати: отхвърляне на ценностите и религията на родителите, слаб морален характер, лошо самоопределяне, липса на изобретателност и ръководни умения, слаби академични резултати и по-голяма вероятност да се занимава с наркотици и да приеме противоположния начин на живот. Резултатите от толерантния/снизходителен стил са обикновено по средата, има и положителни, и отрицателни последици.

Изследователите в областта на психология на религията обикновено приемат, че нашите зрели умствени и емоционални представи за Бога са пряко свързани и силно повлияни от чувствата ни към родителите и тяхното поведение (Hyde, 1990). Ако това е така, стилът на възпитание и отглеждане на детето създава нашия образ и представи за Бога. Обикновено, възрастните доизграждат образа си за Бога чрез религията, но образът, свързан с поведението на родителите, е дълготраен и понякога трудно се премахва.

Тъй като Библията говори за Бог като за баща в отношенията Му с хората, изглежда напълно естествено чувствата към нашите земни родители да се прехвърлят много лесно и към Небесния ни баща. Много хора, с които земните им бащи са злоупотребявали, много трудно приемат да се свържат с Бог, който е и Баща. За тях Бог винаги е съдията, който е готов да ги убие при всяко малко нарушение на Закона. Благодатта не съществува за тях. Техният образ за Бога трябва изцяло да се пресъздаде, като се акцентира върху библейските описания за един любящ, грижовен и милостив Бог, Който копнее да пази и спаси хората. Имат нужда да се срещнат с истинския Бог.

Когато преподавам стиловете за отглеждане и възпитание на деца, вярвам, че е важно да вмъкна и дискусия за Бог и Неговите качества. Всъщност, вярвам, че най-добрият начин да се разбере авторитетния/взаимен стил е да се изучава това как Бог се отнася с Неговите земни деца. Приликите между Бог като небесен родител и авторитетния стил са смайващи. Таблица 3 обобщава някои от тези идеи.

Интересно е да се отбележи, че и Елена Вайт описва авторитарния, толерантен и авторитетния стил, но тя им дава други имена. Нейните описания са много сходни с тези, използвани в съвременната психология на развитието и последиците, които тя посочва са точно същите, които изследванията показват.

Духовно/религиозно развитие

Религиозното развитие е друга плодотворна област за интеграция между психологията и Библията. Цял дял от психологията – психология на религията – е посветена на изучаване на религиозното развитие и психологическата движеща сила на различни религиозни опитности. Hyde (1990) е направил прекрасно обобщение на изследователската литература, занимаваща се с религиозното развитие на децата и юношите. В това кратко изложение мога само да представя темата и кратък коментар, за това как знанието за човешкото развитие може да допринесе за разбирането за религиозното развитие на децата и юношите (Habenicht, 1998).

Таблица 3

d182d0b0d0b1d0bbd0b8d186d0b0-3

Повечето от изследванията за религиозното развитие внушават, че когнитивното/познавателното развитие играе важна роля в разбирането на религиозните доктрини и съдържанието на религиозните поучения, предадени на детето. Моите изследванията и тези на студентите ми, за това как се развива представата за спасението, потвърждава тази връзка. (Habenicht, 1996).

Аден (1992) предложил, че има връзка между етапите за развитие на личността на Eриксон и религиозното развитие. Той свързва всеки от етапите на Ериксон с аспект от религиозното развитие и внушава, че овладяването на етап от развитието на личността създава възможността за по-добро религиозно развитие. Трудът на Ериксон е бил популярна теория за интеграционната работа.

Етапът на морално развитие на детето влияе на мотивацията му за разграничаване на доброто и лошо поведение, т.е. възпитанието вкъщи, в църквата и в училище. Днес изглежда, че има постигнат консенсус сред специалистите по морално развитие, че детето става морален човек около 3-годишна възраст. Развитието на съвестта е започнало и детето разбира разликата между добро и зло.

Много други области на развитие хвърлят светлина върху религиозното развитие, включително емоциите, приятелствата от детството, отношенията между родители и деца, личностно развитие, интелигентност, страхове и социално поведение. Предизвикателството е да се съберат всички те заедно, за да рaзберем религиозното развитие. (Reich, 1993) Въпреки че психологията на развитието предлага много прозрения за религиозното развитие, не трябва да бъдем изкушени да мислим, че психологията на развитие може напълно да обясни религиозното развитие на деца и юноши.

Вярвам, че вярата в Бога е дар от Бога, Евр. 11:3, която Той дава съобразно нашата способност да я разберем и използваме. 1 Кор. 13:11 Религиозната вяра на детето си е същинска вяра, колкото и различна да е тя от тази на възрастен човек. Самият Исус потвърди детската вяра – Мат. 18:1-14. Ръководейки религиозното развитие на децата и юношите, ние сме напълно зависими от делото на Св. Дух, Който да привлече децата и младежите към Спасителя. Йоан 16:6. Не трябва никога да забравяме тази зависимост. Тя е основата на религиозното развитие.

Вярвам, че областите от психологията, които представих в този раздел – съветване, морален характер и психология на развитието – са някои от най-важните области за интеграционния процес, защото те се занимават с хората и тяхната способност да израстват и да се променят. Божието Слово има много да ни каже за израстването и промяната в хората.

Библейски примери, илюстриращи психологическите принципи

Анализирането на библейски пасажи, истории или личности от психологическа гледна точка е много популярен подход за интеграция между психологията и Библията. Примерите са изключително много: Психологията на Исус (Psychology of Jesus McKenna, 1977); техниките на поучение, които е използвал Исус при кладенеца; връзката между теорията на Ериксон за цикъла на човешкия живот и блаженствата (Capps, 1985); и психодрамата на библейските истории (Pitzele, 1991). Друг подобен подход, също популярен, е да се изследва Библията за примери за психологическите принципи.

Задължена съм на Марион Мърчант, дългогодишен преподавател по психология в университета Андрюз и ръководител на курса “Религия и психология”, заради психологическия анализ на историята за добрия самарянин и някои примери за приложението на психологическите принципи в християнския живот.

Историята за добрия самарянин

Случаят, при който Исус разказва тази история е въпросът на един законник/адвокат как да спечели вечен живот. Исус разказва за сериозно ранен човек, жертва на престъпление и отклика на трима мъже, появяващи се на сцената. От психологическа гледна точка, основно за техния отклик е скрито отношение - смесица от вяра и емоции - което ги предразполага към съответния отклик към жертвата, по положителен начин за самарянина и по отрицателен начин за свещеника и левита. Проявеното отношение е свързано с минали преживявания и в зависимост от тяхната сила, те предсказват или направляват бъдещи действия. Действията на тримата мъже ни подсказва нещо за техни минали преживявания и различни отношения.

Възприятието, начинът, по които човек гледа или разбира дадена ситуация, е пряко свързано с проявените отношения. Възприятието силно се влияе от няколко фактора, включително емоции, ценности, които са фокусът на внимание (и селективно внимание и селективно невнимание) и защита от възприятие/перцептивна защита (съпротива при заплашително или обезпокояващо влияние). Начинът на възприемане на ситуацията от страна на самарянина очевидно се различава от това на свещеника и левита. Неговото внимание е било веднага приковано, можем да предположим, към жертвата и нейната нужда, докато селективното невнимание на свещеника и левита и/или перцептивната защита игнорират жертвата, въпреки че първоначално са я забелязали (въпреки че някои преводи казват, че левитът е огледал по-внимателно пострадалия).

Емоционалната преценка (оценяване на значението на ситуацията за личността като добра или лоша и т.н.) е последвана от възприятие и след това от (ако е достатъчно силно) психологическа възбуда, адаптивно поведение и тогава емоционален израз. Доказателството, че емоционалното оценяване, като значение на ситуацията за самарянина, неговото адаптивно поведение, се изразява в състрадание при вида на ранения човек, в отиване до него и в осигуряването на изобилна и щедра помощ. В контраст е представено очевидното значение на ситуацията за свещеника и левита в тяхното преминаване “от другата страна”, за да избегнат колкото е възможно повече случващото се.

Дали те са си помислили или не да помогнат на жертвата, разбира се не можем да знаем. В Писанията е имало предписания, които са им били познати и които са щели да подкрепят тяхната постъпка. Но едно такова намерение от тяхна страна е щяло да противоречи на отвращението, което те очевидно са изпитвали и поне за момент са щели да се изправят пред мотивационен подход – избягване на ситуацията. Тогава, избирайки да не се замесват, което е в противоречие със съвестта, те изпитват някакъв когнитивен дисонанс, предизвикан от това несъответствие. Но, историята не ни подсказва това.

Състраданието на самарянина говори за емпатия. По-вероятно е някой да помогне на друг човек, който е в беда, ако се постави на негово място и почувства емпатия поради тежкото му положение. Алтруистичният мотив се основава на съчувствие и състрадание, очевидно липсващи в религиозния свещеник и левита. Постъпката на самарянина и помощта, която оказва на жертвата са изненадващи. Бедата, в която се намира някой, може да мотивира хората да помогнат, но обикновено това става, ако не се изисква прекалено много усилия, рискове или смущение, например. Друг изненадващ психологически факт е степента на неговото себеотдаване, самарянинът не просто помогнал на евреина, защото е по-вероятно да се окаже помощ на човек, подобен на помагащия, тъй като тогава има и чувство за свързаност. Няма никаква или почти никаква връзка между самаряни и евреи, факт очевидно верен за свещеника и левита, но не и за самарянина, поне не толкова значим, че да го разубеди да помогне.

Психологията може да просветли някои от фактите в историята, а Библията предоставя по-кардиналните значения. Исус извлече едно от тях от законника, като го попита кой е “ближния”. Така дефинира този термин в закона, покорството, спрямо който е важно за вечния живот. Дефиницията на любовта, заповядана в закона, също може да се открие в историята: пълно и безусловно себераздаване в обслужване нуждите на другите, илюстрирано от самарянина и още в по-голяма степен от Исус, Който казва за Себе си: “Аз съм сред вас, за да служа”. Притчата за овцете и за козите още повече разширява значението на поведението и на самарянина, и на свещеника: “Вие сте/не сте го направили на Мене”.

Обучението се обогатява и е по-привлекателно, когато има по-важно значение. Проучванията показват, че има два типа значения: повърхностно и дълбоко-почувствано. Очевидно последното е по-важно. Поне 3 фактора допринасят за дълбоко-почувстваното значение, всеки, от който трябва да е на лице: уместност, емоция и контекст. Историята за добрия самарянин беше уместен отговор на въпроса на законника, провокираше емоции и включваше позната информация като фон на самата история. Не само, че значението на историята е било дълбоко почувствано от законника и всички слушащи, но тя продължава да има такова значение и за нас. Исусовият метод на обучение е да извлече дълбоко-почувствано значение.

Психологическите принципи и християнския живот

Има няколко факта, свързани с психологията, които са важни за ежедневния живот на християнина. Някои се отнасят за преживяването на изкушението и помагат да се разбере защо Адам и Ева са му се поддали, а Исус го е победил. Ева и Адам са започнали да се интересуват само от осезаемата изгода и правейки това, те не знаеха как решително да противостоят на изкушението. Така, то имаше пълна власт над тях. Обратно, Исус не помисли и за момент за “ползата”, а веднага фокусира вниманието си на най-силната ”спирачка” срещу изкушението – Писанията.

Такава е силата на фокусирането и селективното внимание и невнимание. Това определя разликата в изхода от изкушението, към което е насочено селективното внимание и какво се игнорира при селективното невнимание. Скорошни проучвания показват каква е огромната сила на вечно присъстващите емоции, които имат по-голямо влияние върху мисълта и действията, отколкото осъзнаваме. Две от най-силните емоции са страха (някои го приемат като заплаха към личността) и удоволствието. Входяща информация, засягаща една от тези емоции, заема доминиращо място в работата на мозъка и, зависейки от силата им, става приоритет преди да се премисли ситуацията и това води до необмислено и разрушително поведение. Това е силата на поне някои форми изкушение. Знаейки това, трябва внимателно да подбираме ситуациите, в които се поставяме. Ако ситуацията не може да бъде избегната, трябва да бдим да не би някоя от тези емоции да победи съвестта и разсъдъка ни.

Нашите мисли имат силен ефект върху живота ни. Пр. 23:7 “Това, което е в мислите ни, оформя живота ни” казва една реклама за християнска книжарница. Не само, че мислите ни влияят на поведението ни, но ни влияят и физически. Всяка мисъл оказва огромно влияние на всяка клетка в тялото, според Даниел Г. Амен и книгата му Промени мисленето си, промени живота си . Той също казва и че всъщност не може да се преувеличи колко заразни са нашите мисли и колко голямо скрито влияние оказват на хората около нас. Нaшето съзнание и мисли директно влияе на лимбична система, нашите и на хората около нас. Съветът на Павел във Фил. 4:8 попада право в целта. От какво влияние на негативните и депресиращи мисли и емоции могат да ни предпазят позитивните мисли, както и другите хора в живота ни, не знаем.

Както е отбелязано в по-горните илюстрации, Божието слово ни предоставя изобилни доказателства за способностите на Бога като “психолог”. Законите на психологията са създадени от Него. Когато открием тези закони и живеем според тях, ние ставаме пълноценни.

Психология и лична вяра

В края, бих искала да кажа, че изучаването на психологията обогати моята лична вяра по много начини, толкова многобройни, че не мога да ги опиша в дълбочина, затова само ще засегна тези неща, които ме вдъхновиха. Моята вяра беше укрепена от:

 Способността на хората да създават “по образа на Бога”

 Милионите бебета, родени напълно здрави

 Знанието и съзнанието на новородено бебе

 Малко бебче, което се старае да накара възрастния да вижда по неговия начин

 Координацията на милиарди мозъчни клетки

 Радостта от възстановяването на увреден ум, когато първоначално не е имало надежда

 Издръжливостта на децата при “невъзможни” обстоятелства

 Божието желание да даде на хората пълното право на избор за съдбата им и желанието Му да ги подкрепя в техния избор

 Молитвата на 3-годишно детенце

 Решението на 12-годишен юноша да изяви публично вярата си

 Исусовите методи на обучение и съветващи техники

 Божията психология, особено в Псалмите

 Началото на развитието на съвестта

 Обновяването на съвестта при обръщане във вярата

 “Пътуването” от 12 до 20

 Изследването на стиловете на възпитание и отглеждане на децата

 Прощение… и продължаване напред отново

 Капацитета на човешкия мозък

Списъкът може да продължи безкрайно, представяйки удивлението ми от промисъла на Създателя. През първите 3 години от живота си, човек научава повече отколкото през целия си останал живот. Децата се привързват към хората, които се грижата за тях и се научават да изразяват нуждите си. Научават се също да ходят, да говорят и да играят. Да обичат, да се доверяват и да се покоряват на хората, грижещи се за тях, а това е основата за по-нататъшен религиозен живот. Те стават “малки човечета”, които се свързват с други деца и с възрастни хора. Стават морални същества, съвестта започва да се формира, заедно със способността да различават кое е добро и зло. Удивлявам се как Създателят е обвързал любовта на родителите с развитието на съвестта.

Въпреки че съзнанието все още не е добре изучено, знанията, които учените имат, за него, показват, че ние сме създадени по образа на Бога. Съзнанието на хората ясно ги разграничава от животните. То дава възможност на хората да общуват с Бога. Новите открития за функционирането на мозъка само добавят доказателства за съществуването на Създател. Възможностите на мозъка будят страхопочитание. Въпреки, че компютрите симулират дейността на човешкия ум, смиряващо е да си припомним, че се изисква един или много човешки умове да създадат компютърен модел на мозъка.

Имала съм привилегията да споделя някои от най-съкровените моменти – и радостни и тъжни – с възрастни и с деца. Показана ми е и частица от силата на Създателя да възстановява, може би бегъл поглед към радостта на небето, когато възстановяването ще бъде пълно. Възрастният или детето, които се опитват да превъзмогнат миналото, избират новия начин на живот и тръгват по непозната пътека към свободата, представляват живо доказателство за Божията несравнима възстановяваща благодат. Няма друга радост, подобна на тази да бъдеш част от този възстановителен процес. Никога не се съмнявам какво Исус може да направи за грешните човешки същества. Виждала съм как Той действа.

REFERENCES AND SELECTED BIBLIOGRAPHY

Aden, L., Benner, D. G., & Ellens, J. H. (1992). Christian perspectives on human development. Grand Rapids, MI: Baker Book House. [A book of readings to accompany courses on human development.)

Baumrind, D. (1967). Child care practices anteceding three patterns of preschool behavior. Genetic Psychology Monographs, 75, 43-88.

Baumrind, D. (1971). Current patterns of parental authority. Developmental Psychology Monograph, 4, 1-103.

Blamires, H. (1963). The Christian mind: How should a Christian think? Ann Arbor, MI: Servant Books.

Brand, J. L. (1997). Challenges for a Christian psychology from cognitive science. Journal of Psychology and Christianity, 16, 233-246.

Bufford, R. K. (1977). God and behavior mod: Some thoughts concerning the relationships between biblical principles and behavior modification. Journal of Psychology and Theology, 5, 13-22.

Capps, Donald E. (1985). The beatitudes and Erikson's life cycle theory. Pastoral Psychology, 33, 226-244.

Clouse, Bonnidell. (1985). Moral development: Perspectives in psychology and Christian belief. Grand Rapids, MI: Baker Book House. [A basic text on moral development.]

Clouse, Bonnidell. (1990). Jesus’ law of love and Kohlberg’s stages of moral reasoning. Journal of Psychology and Christianity, 9, 5-15.

Clouse, Bonnidell. (1993) Teaching for moral growth: A guide for the Christian community teachers, parents, and pastors. Wheaton, IL: BridgePoint Books. [A moral development guide for Christian workers which is also useful as an introductory text on moral development.]

Eck, B. E. (1996). Integrating the integrators: An organizing framework for a multifaceted process of integration. Journal of Psychology and Christianity, 15, 101-115. English, H., and English, A. (1958). A comprehensive dictionary of psychological and psychoanalytic terms. New York: Longmans, Green.

Faw, H. W. (1995). Psychology in Christian perspective: An analysis of key issues. Grand Rapids, MI: Baker Book House. [A discussion of key issues in psychology from a Christian perspective which might be useful as a supplementary text for basic psychology courses.]

Habenicht, Donna J. (1996). Have they gotten the message? How children view salvation. The Journal of Adventist Education, 58, 4-8.

Habenicht, Donna J. (1998, March). Religious development of children and adolescents: An integrative view. Paper presented at the meeting of the Christian Association for Psychological Studies, Chattanooga, TN.

Hyde, K. E. (1990). Religion in childhood and adolescence: A comprehensive review of the research. Birmingham, AL: Religious Education Press. [The definitive summary of the research literature on the religious development of children and adolescents.]

Jones, S. L., & Butman, R. E. (1991). Modern psycho-therapies: A comprehensive Christian appraisal. Downers Grove, IL: InterVarsity Press. [An excellent Christian appraisal of counseling theories which could be useful for advanced counseling/therapy classes.]

Lapsley, Daniel K. (1996). Moral Psychology. (Developmental Psychology Series, W. E.

Jeffrey, Ed.) Boulder,CO: Westview Press, HarperCollins Pub. [A comprehensive, research oriented, moral development text from a mainstream psychological perspective.]

Leader, Ermine. (1994). A Christian’s summary and critique of Modern Psychotherapies. Department of Educational and Counseling Psychology, Andrews University, unpublished material. [Available from the author of this paper.]

Kohlberg, Lawrence. (1980). Stages of moral development as a basis for moral education. In

Brenda Munsey (Ed.), Moral development, moral education, and Kohlberg: Basic issues in philosophy, psychology, religion, and education (pp. 15-98). Birmingham, AL: Religious Education Press.

Lickona, Thomas. (1985). Raising Good Children. New York: Bantam Books. [Excellent book for parents on moral development which is compatible with a Christian viewpoint.]

Lickona, Thomas. (1992). Educating for Character. New York: Bantam Books. [Excellent book for teachers on character development which is compatible with a Christian viewpoint.]

Maccoby, E., & Martin, J. (1985). Socialization in the context of the family: Parent-child interaction. In P. H. Mussen (Ed.), Handbook of child psychology (4th ed.) (Vol. 4, pp. 1-101).

New York: John Wiley and Sons.

McKenna, David. (1977). The psychology of Jesus: The dynamics of Christian wholeness. Waco, TX: World Books Publisher, Word, Inc.

Miller, W. R. (Ed.) (1999). Integrating spirituality into treatment: Resources for practitioners. Washington, DC: American Psychological Association. [A book for practitioners which addresses many aspects of spirituality and psychological treatment.]

Myers, D.G., & Jeeves, M.A. (1978). Psychology through the eyes of faith. San Francisco, CA: Harper & Row, Publishers. [An excellent reader intended to accompany introductory psychology classes.]

Norcross, J., & Prochaska, J. (1988). A study of eclectic (and integrative) views revisited. Professional Psychology: Research and Practice, 19, 170-174.

Pascoe, J. P. (1980). An integrative approach to psychological and Christian thought based on a Christian world view. Journal of Psychology and Theology, 8, 12-26.

Peck, R., & Havighurst, R. (1961). The psychology of character development. New York: John Wiley & Sons.

Pitzele, Peter A. (1991). The psychodrama of the Bible: Mirror and window of soul. Religious Education, 86, 562-570.

Reich, Helmut K. (1993). Integrating differing theories. Journal of Empirical Theology, 6, 39-48.

Richards, P. S., & Bergin, A. E. (1997). A spiritual strategy for counseling and psychotherapy. Washington, DC: American Psychological Association.

Shafranske, E. P. (1996). Religion and the clinical practice of psychology. Washington, DC: American Psychological Association.

Seventh-day Adventists believe: A biblical exposition of 27 fundamental doctrines. Washington, DC: Ministerial Association, General Conference of Seventh-day Adventists.

VanLeeuwen, M. S. (1985). The person in psychology: A contemporary Christian psychology. Grand Rapids, Michigan: William B. Eerdmans Publishing Company. [A look at the person through Christian eyes.]

Vitz, P. (1994). A Christian theory of personality. Steubenville, Ohio: Franciscan University Press. [An attempt to develop a Christian theory of personality.]

Walsh, F. (1999). Spiritual resources in family therapy. New York: Guilford Publications. [Examines different spiritual resources which might be useful in family therapy.]

Wertheimer, M. (1972). Fundamental issues in psychology. New York: Holt, Rinehard, & Winston.

White, E. G. (1903). Education. Boise, Idaho: Pacific Press.

Worthington, Everett L. Jr. (1989). Marriage counseling: A Christian approach to counseling couples. Downer’s Grove, IL: InterVarsity Press. [A text for marriage counseling courses.]

Topics: Uncategorized |

Християнска психология

"Just another WordPress weblog"

Recent Posts

Archives

Topics

Search

Radio.Bibliata.com

Библия и психология

Comments